Сблъсъкът между Тръмп и Меркел

Сблъсъкът между Тръмп и Меркел
  • Written by:  Classa.bg**
  • Date:  
    10.08.2020
  • Share:

Германската преса отрази нашироко пресконференцията в Пентагона от края на юли, на която министърът на отбраната Марк Еспър потвърди, че САЩ ще изтеглят 11 900 военнослужещи от Германия. Маркус Зьодер, министър-председател на провинция Бавария, нарече решението „необяснимо“, докато трансатлантическият координатор на Ангела Меркел Петер Бейер заяви, че то „няма геополитически смисъл за САЩ“. От своя страна германската антиамериканска левица приветства решението. Нейният лидер в Бундестага обяви в праймтайма на телевизиите: „Искам още от това наказание“, като визираше настояването на Доналд Тръмп, че този ход е по-скоро ответен, отколкото стратегически.

Напрежението в американско-германския съюз беше приписвано на всичко - от агресията и невежеството на Тръмп през прекомерната предпазливост на Меркел до таланта на Владимир Путин да всява хаос в чужбина. Но дори тези допускания да са коректни, нито едно от тях не е основна причина. Трансатлантическите пропуквания датират от много преди Тръмп и Меркел и ще ги надживеят, с потенциално тектонични последствия за ролята на Германия в Европа, пише за Wall Street Journal Джеръми Стърн, бивш шеф на персонала и старши съветник в американското посолство в Берлин в периода 2019-2020 г.

Основният проблем на трансатлантическите отношения е, че те така и не се развиха след падането на Берлинската стена. Според първоначалната сделка, постигната след 1945 г., САЩ предоставиха сигурност на своите европейски съюзници и подкрепиха затруднените им икономики. В замяна тези съюзници поддържаха САЩ по повечето важни въпроси, свързани със Съветския съюз в Европа. Този модел на трансатлантически отношения бе базиран на реалността от почти пълна хегемония на Америка и Европа, която беше икономически бедна, политически нестабилна и военно уязвима за съветската заплаха.

Предизвикателствата пред този модел датират поне от времето на администрацията на Никсън, като нито един президент на САЩ не бе напълно доволен от приноса на Европа към Западния съюз. Но след като Съветският съюз се разпадна, а ЕС се превърна в една от най-големите икономики в света, много американци започнаха да смятат за неразумно да продължават да понасят над 70% от разходите за отбрана на НАТО.

Дори президентът Обама, чиито лични отношения с Меркел бяха пословично топли, напусна поста си разочарован от трансатлантическия дисбаланс. През март 2016 г. той поде кампания, която трябваше да убеди европейците „да не стоят със скръстени ръце, докато ние вършим черната работа“. „Очакваме другите да поемат своята отговорност“, обясни той.

Макар Тръмп да не разви личното докосване, проявявано от предшественика му, той се показа на нивото на предизвикателството на Обама към трансатлантическия модел. Ако Джо Байдън спечели президентските избори през ноември, той също ще има проблем да оправдае трансатлантическите дисбаланси в сигурността и търговията отпреди 1989 г. в свят, в който Европа вече не е бедна, а САЩ вече не са хегемон.

 

Все още е твърде рано да се съди за ефикасността на американските санкции срещу немските газопроводи, претенциите към германската телекомуникационна инфраструктура, настояването за повече военни разходи и цялостното осъждане на международната дипломация на Германия. Но ще е добре критиците, които са ужасени от продължаващата обсебеност на администрацията на Тръмп от неизпълнението на съюзническите задължения от Германия, да помислят колко далеч ще стигне една администрация на Байдън в обратната посока.

Ще бъде ли лесно за Байдън да поддържа безусловни гаранции за сигурността на Германия и нейните съседи при положение, че Берлин купува повече газ от Москва, разширява търговските си връзки с Пекин и отказва да помогне за разрешаване на американските търговски проблеми с Брюксел?

Това не са просто въпроси за „справедливостта“, а за основите на съвременна Германия. Помислете за несигурните обстоятелства, които определят двойствената позиция на Германия като най-богатата страна в Европа и една от най-пацифистките членки на НАТО.

Макар руската заплаха да надвисва над Полша, Швеция, Финландия и Прибалтика, Кремъл едва ли се смята за опасност в Италия, Испания и Португалия. Франция се опитва да възроди пълноценното френско-руско партньорство, докато Великобритания вече не е обвързана с консенсусните изисквания на Брюксел. Като се има предвид острата асиметрия в европейските разбирания за заплаха, масираното американско присъствие наистина е лепилото, което скрепява архитектурата на сигурността на Стария континент и запазва непокътната германската следвоенна идентичност.

Но ако САЩ някога се оттеглят съществено от Европа - както военният план на Тръмп предполага, че може да стане, и както подсказват събитията в Южнокитайско море - Германия ще се окаже в своеобразна усмирителна риза.

Като център на политическата и икономическата мощ в Европа, Берлин ще се превърне в основна цел за исканията на северните, балтийските и държавите от Вишеградската четворка да се направи и похарчи повече за отбрана, както и ще е обект на френските призиви за деамериканизация на европейската сигурност и фокус на руските опасения от ремилитаризация на Германия. Германските лидери също така ще се сблъскат с вихър от разнолики вътрешни страсти, от застъпничество за нова ера на германска военна сигурност до истински ужас от идеята за отваряне на най-мрачната кутия от германската психология.

Меркел прекара 15 години, залагайки, че стабилният растеж, пълната заетост и високите заплати могат да държат затворена тази кутия и че американските военни могат завинаги да потискат немските кошмари. Трагичната ирония на последната й година на поста е, че тези две стратегии се сблъскаха и че трансатлантическите връзки ерозираха толкова много при нейното управление.

 

 

Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев

 

 

Станете почитател на Класа