Непосилната жестокост на живота

Непосилната жестокост на живота
  • Written by:  classa.bg**
  • Date:  
    27.03.2015
  • Share:

Има удари на съдбата, които си остават това, което са били още в първия миг - непосилната жестокост на живота. Със завладяваща откровеност Ф. Вагенер съчувства на родителите, изгубили децата си в самолетната катастрофа.

 

Има удари на съдбата, които си остават това, което са били още в първия миг - непосилната жестокост на живота. Със завладяваща откровеност Ф. Вагенер съчувства на родителите, изгубили децата си в самолетната катастрофа.
Сред жертвите има и две бебета. Психологически ние реагираме автоматично - с вродения си инстинкт да закриляме малките. Още по-тежко обаче ни удря в сърцето смъртта на цял клас гимназисти. В продължение на години бащите и майките са обграждали своите синове и дъщери с любов и закрила, давали са им подкрепа и импулси. Тези израснали деца вече са били на крачка от самостоятелността в света на възрастните. Да родиш и отгледаш дете, а после да го изгубиш заради някаква глупава техническа грешка, заради човешка немарливост или заради непредвидимите настроения на природата - това е най-голямата житейска катастрофа, която може да се случи на човек. Това е покушение срещу самата същина на родителя като закрилник.

 

24


Казват, че времето лекувало раните
Когато си на дъното, добре е наоколо да има човек, който се опитва да те утеши. Това обикновено са роднини, приятели, съседи и колеги, но и професионални „утешители": психолози, духовници, терапевти. Обществото също символично дава знак за близост, съпричастие и съчувствие. Цялата страна сваля знамената, националният отбор по футбол излиза на терена с траурни ленти, Бундестагът отдава почит към загиналите. Да, политическият туризъм към мястото на катастрофата не заслужава непременно аплодисменти. Дали във френските Алпи за някой и друг час ще се появи министърът на транспорта, външният министър или самата канцлерка - от това на страдащите няма да им стане по-леко. И все пак: обществената солидарност е много важна.
Вярно е обаче и друго: народът казва, че времето лекува раните, но това невинаги отговаря на истината. Не върши работа и другото обичайно утешение: че животът продължава. То просто отразява като огледало рационалните нагласи в нашето забързано общество, където трябва да се движиш напред, независимо какво се случва - но не дава опора и подкрепа на близките на загиналите.
С други думи: има удари на съдбата, които завинаги си остават това, което са били още в първия миг - непосилната жестокост на живота, която просто няма как да променим.
DW

Станете почитател на Класа