Темите на десетилетието: Културата оцеля

Темите на десетилетието: Културата оцеля
  • Written by:  Classa.bg**
  • Date:  
    17.12.2019
  • Share:

Около Нова година е времето за разни обобщаващи статии от типа "най-доброто". Когато пък се разделяме с десетилетие, поривът за определяне на "най-най" значимите културни събития и личности през изминалия период е като алергичен сърбеж - напълно неустоим.

Нормално, как иначе ще се локализираме в картата на времето, ако не заложим върху нея духовни опорни точки, които са маркирали живота ни?!

Това няма да е типичното Топ 10 на българските културни събития от 2010-та до днес.

Защото, за да ги класифицирам по някакъв принцип, трябва да съм запазила жив спомен за тяхната необичайна стойност. Е, не съм - десет години е много време.

Затова текстът ще се занимае по-скоро с описване на културния пейзаж у нас такъв, какъвто субективно го виждат очите ми. И понеже културата по принцип е субективно нещо, се надявам това обобщение да се приеме по-скоро като повод за замисляне, отколкото като регистрация на най-значимото.

Най-добрата новина в края на едно доста сложно десетилетие, с което се разделяме, е, че културата ни все пак оцеля. Висока и ниска, стойностна и компромисна, елитарно ориентирана или пък предназначена за плоския хоризонт на чалга съзнанието, тя продължава да се произвежда. Никак не е малко, особено на фона на продължаващото целенасочено опростачване на населението и осмиване на потребността от духовност като цяло.

Това десетилетие започна с тежка икономическа криза, която именно в годините от 2010 до 2015-та раздруса силно и без това хилавата ни държава.

Лично усетих този трус още в средата на 2010-та, когато се наложи да изляза на свободния пазар на труда и реално да разбера какво е да се чудиш с един невъзможно ограничен бюджет билет за театър ли да купиш, или плодове за децата си. Тогава наистина осъзнах, че потребността от култура е нещо, с което никога не се разделяш. Проблемът е, че не винаги можеш да си я позволиш.

В онези първи години на новото десетилетие помня приятелите си артисти, които един през друг ставаха шофьори на такси, бодигардове, пазачи, гледачки на деца и възрастни хора, за да могат някак да определят битието, като не изневерят на съзнанието.

В интерес на истината в театъра имаше какво да ни крепи - постановките на Александър Морфов все още живееха на сцената на Народния театър и в техния тъжен смях се оглеждахме такива, каквито наистина бяхме.

През 2015-та на същата сцена излезе емблематичната за времето ни постановка "На ръба" на същия режисьор. Смятам този спектакъл за нещо като културна точка на прекипяване, последен артефакт, в който българското общество реално е основен герой на театрална сцена. Спомням си как вървях по улиците на София след премиерата и дълго не можех да се отърва от чувството за опустошение, за душевна черна дупка, в която всички дружно потъваме. Беше нужно отрезвяване. Само дето процесът нататък - умишлено или не - беше спрян.

През 2017-та година Александър Морфов напусна театъра. Де факто напусна и България и днес на постановките му се радват други държави, не родината му.

Този негов категоричен жест приемам за една от най-драстичните културни промени у нас - не толкова като личен акт, а като обобщаващ пример за абсолютно омерзение от страната, държавната политика и наложения нов обществен морал, в чиято основа стои единствено омраза. Днес, въпреки че в театъра ни се случват много добри неща, липсата на подобен културен театрален прочит на времето ни тук и сега е осезаема.

В същото време именно в тези години НДК отново реално заработи като културно пространство. След дългата ера на управление на Христо Друмев, в която дворецът беше по-скоро малко по-луксозен вариант на "Илиянци", отколкото средище за култура, в него започнаха да се случват неща. Въпреки финансовите скандали около този важен български културен институт, тук в последното десетилетие се родиха нови пространства, което днес имат своя идентичност.

Създаде се литературен клуб "Перото", роди се театър "Азарян", беше сформирано и театралното пространство "ДНК". В сградата на НДК намери подслон и още един сценичен жанр, който набира популярност у нас в последните години - стенд ъп комедията. Първите комици се представяха именно тук, в "Студио 5", преди да основат своя "Комеди клуб София".

Интересът към този тип изкуство е маркер за формирано гражданско съзнание, което има нужда да се идентифицира или да влиза в дискусия, така че това определено е новина за културата ни.

В това десетилетие у нас се случиха много добри неща в областта на фотографията.

Първоначално като фестивал, а после реално като платформа за представяне на артисти на обектива, "Фотофабрика" полека променя българската визуалната култура. Видяхме работи на Ървин Олаф, Пиер Гонор, Луис Басат, Павел Червенков, Кристина Гарсия Родеро, Богданов и Мисирков, Робер Доано, Димитър Дилков, Йозеф Куделка и носителя на "Пулицър" Стоян Ненов.

Част от изложбите се случиха в СГХГ - още едно място, което заживя нов живот в последната декада и се превърна в знаков дом за духовен живот на столицата.

Там само в последната година научихме коя е Вивиан Майер, видяхме в целия им блясък картините на Николай Райнов и скулптурите на Иван Лазаров, спомнихме си за гения на Райко Алексиев и съпреживяхме портретите на Васил Абаджиев.

В средата на това десетилетие, на 25 май 2015 година, беше представено и едно многообещаващо художествено пространство - "Квадрат 500". За съжаление обаче засега то все още реално не се е случило. Функционира повече като складово пространство, отколкото като динамична галерия и уви, за разлика от СГХГ не представлява точка в културните маршрути на столичани. А би трябвало. И е възможно.

Ако има нещо наистина значимо в българската култура и извън границите на страната ни, то се случи най-вече в киното. Ще спомена само някои от заглавията, които смятам за впечатляващи - "Урок "на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, "Жажда" на Светла Цоцоркова, "Безбог" на Ралица Петрова, "Ага" на Милко Лазаров, "Снимка с Юки" на Лъчезар Аврамов и Димитър Стоянович, "Посоки" на Стефан Командарев, "Ирина" на Надежда Косева, "Възвишение" на Виктор Божинов по романа на Милен Русков и, разбира се, "Сляпата Вайша" и "Физика на тъгата" на Теодор Ушев по едноименните произведения на Георги Господинов.

Има и още една добра кино новина - вече се продуцират филми с особено силен и актуален социален глас като "Доза щастие" по автобиографичната книга на журналистката Весела Тотева "Падение и спасение" за борбата й с наркозависимостта.

На практика това означава, че киното вече не търси на всяка цена да флиртува със зрителския интерес, предлагайки му предъвкани или забавни сюжети, а е готово да погледне с отворени очи и без свян или погнуса обществените рани.

Няма как да направя лична равносметка на културните събития през последното десетилетие, без да призная един много интересен културен български факт - масовото писане и издаване на книги. Сигурна съм, че подобен бум на публикуване на български автори литературата ни не познава. Разбира се, количеството не определя качеството, но е факт, че за десет години в литературата ни се появиха творби и автори, които се вписаха в книжовната ни класика.

Да припомня споменатия "Възвишение" на Милен Русков, автор също и на друг емблематичен български роман, успешно оживял и на театрална сцена - "Чамкория", издадената пред 2011 "Физика на тъгата" на Георги Господинов, която има вече безброй чужди издания по света, разказите на Здравка Евтимова, поезията на Елин Рахнев и много други.

Обяснявам си този феномен с обществено осезаемата нужда от обговаряне и осмисляне на битието, връщането към основни и забравени ценности, търсенето на идентичност в това усещане за опустошение и безнадеждност, което споделяме.

Що се отнася до музиката ни, гордо трябва да признаем, че в тези последни десет години светът ни идентифицира предимно с имената на цигуларите Васко Василев и Веско Ешкенази, оперната прима Соня Йончева и добрите ни форклорни формации.

В България да си музикант все още означава, че трудно храниш къща, така че най-успелите ни музикални творци обяснимо работят предимно извън страната ни. Този факт сам е доказателство, че тук още няма културна политика, която да работи за това хората на изкуството да могат да живеят достойно от своето занимание в родината си.

Затова и в XXI век в България все още щатните оперни певци към хора на Националното радио карат таксита и градинарстват, балерините от Операта работят и като детегледачки, а играещи актьори от най-престижните театри припечелват в халтури и сериали, които често са с компромисни качества.

Като споменах сериалите обаче, нека призная, че именно в десетилетието от 2010 до 2019 та година успяхме елегантно да обърнем гръб на латино-турско-корейския телевизионен фаст фуд и да го заменим с наше собствено масово тв кино.

Така се родиха сериалите "Седем часа разлика", "Под прикритие", "Дървото на живота", "Столичани в повече" (цели 13 сезона), "Домашен арест", "Дяволското гърло", "Денят на бащата" и държащият рекорд с осемте си сезона и силен зрителски интерес "Откраднат живот". Естествено, че в подобна производителност има грешки на растежа - по-важното е обаче, че изобщо има растеж.

Днес, в края на 2019 година, в навечерието на едно ново десетилетие, е важно да не се обръщаме с гняв назад, когато се вглеждаме в културата си.

Както казах в началото на този текст, нейното най-добро достижение е, че все пак не се предаде. Че не умря. Че полека се оттласна от пъпа си и започна да се оглежда в света, самоиронизирайки се или оценявайки се по достойнство. Че продължава, макар и трудно, да се извисява върху раменете на отделни хора и групи.

За това свидетелстват мохикани като актьорите Мариус Куркински и Камен Донев, режисьорът Явор Гърдев, социалният поет Ицо Хазарта, скулпторът Андрей Врабчев с неговите преследвани от полицията социални инсталации и големите Павел Койчев и Георги Чапкънов, писателите Георги Господинов и Милен Русков, международните ни имена като Теодор Ушев, Самуел Финци и Кристо (колкото и той самият да не се идентифицира като български артист), малките независими новородени културни пространства (като The Art Foundation например), лавината от нови български пишещи хора.

Преживяхме едно десетилетие на културно натрупване. Силно се надявам в следващата декада то да продължи с този устрем за излизане от "домашното огнище" и "родната стряха".

За това обаче е нужно не само доброто и подкрепящо око на публиката.

Трябва и държавна политика на грижа към онези, които имат най-трудната професия на света - да пазят и развиват душите. Хубаво би било хората, които сме избрали да ръководят държавата ни, да си дадат сметка за това. Защото чрез култура, възпитание и образование се води най-дългосрочната политика.

Станете почитател на Класа