Мълнията, която озари българската поезия. Георги Джагаров – до мозъка на костите си рожба на революцията

Мълнията, която озари българската поезия. Георги Джагаров – до мозъка на костите си рожба на революцията
  • Written by:  Classa.bg**
  • Date:  
    05.10.2019
  • Share:

Един от щастливите мигове в моя живот е близкото ми приятелство с Георги Джагаров: големият български писател, създал едни от шедьоврите на нашата поезия през ХХ век. Поет-гръмовержец, който изживява мъчително своите и общочовешките вини. Мощен, гръмогласен, но и тихо шепнещ своята изповед.

 

Резултат с изображение за „Георги Джагаров“

 

Понякога стихиен, друг път носталгичен, събран и лаконичен. Сияйно вярващ, че човекът е роден за светлина. Мъчително преживяващ всяко крушение и всяка низост, които допускаме във всекидневието си.

Още в стихотворението „Поезия” оповести своята поетика - категорично и без апелации (цитирам началните две строфи):

 

Не за власт,

не за слава,

не за паметник златен,

не за участ такава

аз дойдох на земята.

Аз дойдох, за да расна

с планината висока,

да рева с доловете,

да бълбукам с потока;

аз дойдох, за да шушна

с папратта и тревата,

да тъмнея с мъглите

и да светя с росата.

 

И любовта, съдбоносната любов, която рисуваше с приглушени багри, в друг момент умееше да я превръща в кълбо от настръхнали страсти, в социален критицизъм, в отчаян вик по щастието, което изчезва:

 

Сбогом, казах.

Щом така си решила –

добре…

И морето реве с пълна сила,

това Черно море.

Есента,

есента,

тя оттука премина,

хвърли донос от жълти листа.

Аз съм хванат.

Осъден. Аз знам –

ще загина

върху кладата на любовта.

Духа вятър

и храсти в краката ми влачи.

Хоризонтът е снел капишона си

като палач.

Някой плаче?

Няма смисъл да плачем.

Аз се сливам с вечерния хлад.

 („Есен”)

 

Георги Джагаров наказваше директно и безмилостно обществения порок, оценявайки без пощада собствените си отклонения от каузата на идеалиста. В обществото – горд и самовластен, пред собственото огледало – нерядко несигурен, криещ социалните си разочарования. Един пример. Макар и присъединил се след средата на 60-те години към близкото обкръжение на Тодор Живков, той не преставаше да се съмнява в правилността на направения от него избор. Пред мен е споделял съмненията си в начина, по който Живков реализира принципа на народното самовластие. Това му последно качество – да подлага на проверка нещата от живота, да се съмнява в резултатите от своите действия, да се самообвинява и търси източника на вините в себе си - малцина го знаят. Впрочем, той прогонваше болката, пронизала тревожните му мисли и с помощта на типичните за артиста жестове на бохема.

Позволяваше си да поглежда към немалко наши колеги от амвона на творческата си предопределеност – рязък и безцеремонен, присмехулен и зъл. Така, спечелил благоразположеността и доверието на повечето съвременни писатели, той си „подготви” фаланга от творци с талант, които го считаха за горделивец-диктатор, за кариеристично настроен субект.

Показателно е обаче, че никой не отричаше необикновеното му дарование да вижда сърцевината на жизнените явления и да им придава завършена художествена форма. Даже по-критично отнасящите се към Джагаров колеги признаваха извисеността на произведенията му, борческата им природа, потенциала на съпротивителните му сили срещу социалната и вселенската неправда, изстраданото солидаризиране с участта на България и социалистическия идеал. Всяко негово творение доказваше мощта на индивидуалния му изказ, яростта, с която защитава повярвания идеал, категоричността и покъртителната простота, до които се добира.

Спомням си едно определение, което даде пред мен, в средата на 70-те години (намирахме се на площад „Славейков“, на ъгъла на улица „Раковски”), друг голям поет от следващото поколение – Иван Динков. Вероятно целеше казаното да прозвучи като анекдот, но по-скоро направи скривано в недрата на душата му признание: „България е родила петима поети с огромно чувство за трагедия, за трагичност – Ботев, Яворов, Фурнаджиев, Джагаров и… моята поезия.

И досега не мога да разбера до каква степен поетът от Пазарджишкия край вкарваше в действие свойственото си чувство за парадокс, за литературна провокация и доколко правеше искрено самопризнание. Струва ми се, че Динков – художник на изненадващите, „алогични” състояния, на „онтологичните” по смисъла си разочарования (родени в мрака на безкрайни нощи с амбиция да изразят есенцията на новите реалности), в случая споделяше съкровени за него мисли. Имайки предвид творческия опит на останалите четирима „трагици”, би трябвало да се досетим, че тук Динков възприема „трагичното” от гледна точка на вътрешния, многозначен драматизъм, а не като изображение на „оголени страсти”; като мъчителни победи, но и раздвоени състояния на индивида; като пребиваване на човека в лабиринта на върховния жизнен „избор”; като брод на изпитанията, които извеждат героя до „очистване”, до катарзис. Според мен, конкретно при Джагаров, всичко това се поднася/решава като преход от буреносно самочувствие към скръбни констатации и обратно, като реализъм, с памет за доскорошната му свързаност с естетическия инструментариум на романтизма.

Нека не забравяме, че Джагаров е роден в с. Бяла, Сливенско, на 15 юли, 1925 г., и че 15 юли е ден първи след разрушаването на Бастилията, на историческия щурм на Великата френска революция. По странно стечение на обстоятелствата 1925 г., годината на раждането на Джагаров, е апогей на варварския поход на мракобесието срещу гражданското достойнство на родната ни култура – тогава биват убити, разстреляни, изгорени в пещите на полицията, с отрязани глави и изтръгнати сърца мъчeниците на прогреса Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Христо Ясенов, Васил Карагьозов, Никола Гинев… и още десетки и стотици други български интелектуалци.

Георги Джагаров носеше пламък, характерен за личностите, които се отдават на някакъв идеал, в случая социалния.Висок, снажен, с гъсти черни коси, натрапчиво тъмнолик, надянал бяла риза и костюм, който отговаряше донякъде на телосложението му, с наметнато палто, което се вееше лежерно, още като млад поет крачеше с походката на победител. Нека другите вървят след него, не той след тях!

В литературното ни всекидневие и във в. „Литературен фронт”дойде от Московския литературен институт. Подаде му ръка Христо Радевски, после се разделиха хладно. Джагаров се гордееше, че е от Сливен, града на „стоте войводи” и на работническите стачки от 30-те години, с благоговение се отнасяше към Сливенския балкан, настояваше, че там е хвърлен пъпа му и там майка му го е закърмила с народните песни, които пееше в унес през среднощните часове. В отношението му към националните ценности се съдържаше носталгия подир миналото. Копнееше по легендарните образи от възрожденската ни епоха, по романтичното им обаяние. Той беше горещ защитник на класическия стих, противопоставяше се директно на авангардизма в съвременното изкуство, отнасяше се скептично към „белия стих”.Обвинявал ме е неведнъж, че „залитам”подир естетиката на модернизма, и че като главен драматург на Народния театър ерозирам достолепни традиции заради „съмнителни изделия на художествеността”. На събрание на актьорите в Народния театър нашият другар Стефан Гецов изказа по-шокиращо мисълта на Джагаров: „Чавдаре, ти искаш да замениш виенска мебел с талашит!”

Ще посоча незаменимите приноси на Георги Джагаров в нашата литература не по реда на тяхната значимост, а по-скоро по пътя на субективното досещане. Още в дебютната си стихосбирка „Моите песни“ - 1954 г., Георги Джагаров извърши решителна реформа в т.нар. антифашистка поезия. Той отхвърли дотогавашната практика да се пише с гръмки слова за българската съпротива, да се нижат редове, подготвени не за възприемане от конкретен читател, а за произнасяне на масови митинги. Първи след 9 септември 1944 г. разкри поетическите измерения на антифашизма толкова изповедно и съкровено, с такава откровеност, които представляваха„новина” в литературния живот. Несъмнено, като степен на професионализъм и завършеност на формата, тези стихове се нареждат до класическите примери в европейската антифашистка поезия.

Тук бих отбелязал способа, по който авторът преломи своята биография на политзатворник в крупните проблеми на човешкия морал и психология, на огромната трагедия, която изтърпя човечеството през Втората световна война. Джагаров „субективизира” жанра антифашистка поезия, освободи го от клишираната риторика и повтарящите се рефрени, които доминираха след 1944 г. Въпреки че в част от стихотворенията запази привързаността си към публицистичния изказ, понякога твърде многословен (поради емоционалната му свръхнапрегнатост). Открои се изкуството на Джагаров да редува в стихотворенията си земни, промислени картини с бурни, сякаш неовладени пориви на чувството. Нямаше как да не въздействат върху читателската аудитория събраността в ангажираното изображение; бягството на Джагаров от битовите излишества и емоционалните украси; успешното съчетаване на документализъм с интензивното навлизане в сгъстените значения на идеята и сюжета. Ярки примери за нов етап в българската поезия - след развенчаване на култа към личността през 50-те години - са най-вече онези Джагарови творби, които разтърсват съзнанието ни със синтеза и ударността на изказа, с новия поглед към човешката драма, към изворните начала на човешкото себеотрицание. Бих посочил „Пред разпита”, „След разпита”, „Ако умра тук” и др. Позволявам си да цитирам миниатюрата „Посвещение”, сравнима с предсмъртната творба на Вапцаров „Борбата е безмилостно жестока…”:

 

Другарят ми завинаги мълчи

на мокрия цимент с ръце прострени.

Той предпочел да падне по очи,

отколкото да падне на колене.

 

Поетът от Сливен се добра до нов тип изображение на човешката личност по подобие на други български писатели: по-богато и разкрепостено, по-проблемно, но и диалогично вглеждане в душата на отделния човек, влязъл в конфликт с новооформящата се култура на апаратния елит. Конфликтуваше с нейните догми, забрани, фалшификати на истината, сектантски табута, и пр. Още в края на 50-те години Джагаров разкри – като парадокс не единствено същината на сталинизма в български контекст, но и генезиса на„номенклатурната класа”,която няколко десетилетия по-късно (през 90-те години на века) ще възвърне „египетската пирамидална структура на обществото”, според определение на Людмил Стоянов. Джагаров измести акцентът на противопоставянето„отвън” (50-те години) - „навътре” (60-те години) в личността: към етико-психологическите ѝ нагласи, но и към не по-малко нажеженото ѝ ежедневие. Придвижи се от идеята за„класова борба”с буржоазията към обявяване война на хората, изтъргували своя комунистически идеал и биография заради користно придобиване на привилегии, материални облаги, кариеристично заемане на властови позиции.

От гледището на Джагаров, формирано през онзи исторически период, такава трансформация представляваше възкресяване на социалното „неравенството”, ранна криза на обществената система, деформиране на идеала. А това, от своя страна, подтикна автора да насочи цялата си енергия, патос и воля за разобличаване мимикрията на силите, които запращат социалния идеал отново в мрачните хралупи на буржоазното минало. В „реквизита” на използваните от автора изразни средства попаднаха и гневното отрицание, и присмехулната присъда, и безмилостната полемика с„наглеца”, и „репликата през маса”,както и опасението, че обществената болест може да доведе до крушение на многовековните човешки въжделения. В монографията си „Лирична драма” (1973 г.) се занимавам детайлно с тази смяна на гледните точки в художествената ни култура - края на 50-те и 60-те години на ХХ век. В това число, с протичането на горепосочения процес в драматургията на Джагаров.

И така, изплитайки нишките на своя лиричен свят, озарен от предчувствия за хармония и сбъдване на блянове, Джагаров първи усети с остър нюх още през и след средата на 50-те години колко страшни, а не просто смешни, могат да се окажат онези фактори в партията и социалистическото общество, които обслужват схемата и догмата в движението, дебнат (и поради фанатизъм!) да удушат всяко ново прозрение, всяка честна, оцветена със скепсис оценка, всяко свободомислие. От такова тесто е замесен следователят Николов в пиесата „Прокурорът”.

 

Не по-малко значимо, както отбелязах, е и проглеждането на поета за това как след „сталинското време” определена категория ръководни лица в държавата и партията превръщат социализма в средство за олихвяване на миналите си заслуги, за забогатяване и придобиване на незаслужен личен просперитет. В паметното стихотворение„Тревога”тези субекти са явяват в ролята на Пушкиновия„черен човек”. В „Отговор” са злото, което атакува живота и кара автора да се чувства„смутен и объркан”. В „Предупреждение” човешки екземпляри, изпълзели нагоре в бюрократичната система на държавата („ти изкусно се прикри”), принуждават поета да им обяви война, да ги заплаши, че тогава „ще види старата гора как пукат кости и хвърчат крила”. При творците е така - ненадейно прозират в конфликта (личен, обществен), за да видят едновременно с това и по-нататъшните му прераждания.  

Обобщено,в ранен период след 9 септември 1944 г., когато даже поетите от четиридесетте години не намираха собствения си глас, Джагаров сондираше сполучливо различните състояния на социума. Изкара на показ както пораженията от култа, така и природените качества на човека да се приспособява и гарантира своя възход върху гърба на останалите хора. Застана на страната на човешките жертви, принесени в интерес на„успешните другари”, не за да прогласи пълното си униние, а за да провиди какъв би трябвало да е фронтът на противопоставянето, което ще укрепи идеята. В този план програмни са изпълнените с напрегнати въпроси стихотворения „Раздяла”, „Защо човек се ражда”, „Хора, ех…”, „Сняг през пролетта” и т.н. Ето го „Раздяла” (първа строфа):

 

Всичко

свършва

за миг:

две изстинали длани,

две очи

като два неочаквани ножа.

Сняг вали…

Аз се връщам с две кървави рани.

И не знам

де ще спра,

де глава ще положа.   

Ето го текстът на „Хора, ех…”:

Хора, ех…

Огорчиха ме тежко.

Сякаш вбиха в сърцето ми трън.

Нараниха ме тежко.

За какво? Просто тъй - по човешки.

Замълчах.

И излязох навън.

А навън

едно слънце огряло,

едно синьо небе засияло,

едни чудни цветенца наболи

по рътлини и припеци голи –

светът станал тъй хубав и чист,

че извадих тетрадка

и молив

и заплаках

над белия лист…

 

Не мога да не подчертая отново, че Джагаров създаде по-друг, оздравителен, наистина човеколюбив, но и непримирим към порока тонус в литературата ни. Влезе в жесток двубой с използвачите на вярата, с новите блюстители и търгаши от епохата на социализма, с тясно скроените номенклатурни кадри. В събития се превръщаха за нас - писателите от следващото литературно поколение, произведения като „Поезия”, „Очакване”, „Дъжд”, „Защо човек се ражда”, „Родина”, „Реплика през масата”, „Истина”, „Разкаяние”, „Жажда”, „Предизвикан отговор”, „Есен”, „Ако искаме да победим”, „Мои мили приятели”, „Разминаване”, посветено на Вл. Соколов, „Безсъница”, „Предпролет” (с него поздрави идващото литературно поколение), „Признание”, посветено на Пеньо Пенев, и т.н., и т.н. Два фрагмента от „Признание”:

 

Аз бях добър, аз бях невинен,

но хвана ме и мене бяс:

щом няма как да ви надрасна,

поне да дораста до вас.

……………..

Ръцете ми тежаха тежки

като прекършени крила,

но аз с очите си ви плашех,

смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами

към мене гледаха със страст,

че любех аз от вас по-силно

и пиех по-добре от вас.

 

Георги Джагаров беше непреклонен патриот. Социализмът го виждаше през величаво изстраданата биография на България. Сътвори редица стихотворения за отечеството ни. Но едно от тях е антологично, силно вълнуващо, пророческо и исторически глъбинно: „България”. Едва ли има днес съзнателен българин, който да не знае първата строфа на тази творба, или поне възлови думи от нея:

 

Земя като една човешка длан…

Но по-голяма ти не си ми нужна.

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоя стар Балкан.

 

Но не по-малка е ролята му в изработване на новата национална политика на РБългария през 60-те години. Като председател на Съюза на българските писатели и с възможности да общува отблизо с Тодор Живков, Джагаров съдействаше активно за промяна на българската позиция във връзка със съюзна република Македония, за подчертаване на обстоятелството, че традициите, историята, потеклото, културата и езика на нейните жители са български. Джагаров така смятам – помогна и за изработване на сравнително по-независимо отношение на България към Съветския съюз. В същото време подложи на критика, макар и недиректно, криворазбрания интернационализъм, който подценява значението на националната държава и култура, поставя националната идея в подчинено положение.  Няма как да не отбележа, че тези свои действия ги съгласуваше с патриотичните представи и настроения на Георги Йорданов - негов съгражданин и горещ почитател на таланта му, кандидат-член на политбюро и първи секретар на ГС на БСП в София. 

Забележително е, че с новия патриотичен курс българската държава се присъедини, по-точно е да се рече, приближи се до политиката на реформи, характерна за ръководствата на социалистически страни като Унгария, Полша или Чехословакия, които ратуваха за разширяване на независимото им съществувание, за отхвърляне на насилственото внедряване на съветския вид социализъм в Източна и Централна Европа. Джагаров потърси нови интерпретации и нови сцепления между интернационализма, обявен за „свещена”ценност на социалистическото движение, и между патриотизма/национализма, възприеман през втората половина на ХХ (и лично от Джагаров) също за„свещена ценност”на социализма. Едва ли в този си текст трябва да доказвам какви преломи и какъв подем предизвика в нашата култура обръщането на държавата и на управляващата БКП към националния интерес, към историята и културата на българското ни минало и настояще, към идеалите на възрожденската епоха. Тепърва тази насока в културно-творческата дейност на Джагаров предстои да бъде проучвана и съответно оценена по исторически приноси.   

Георги Джагаров, наред с Иван Пейчев (а и Иван Радоев), положи начало на новата антиконформистична, лирико-философска пиеса в края на 50-те и през 60-те години на ХХ столетие. При Джагаров по-специално пролича как лиризмът, топлите и непосредствени чувства се преливат на вълни в разгърната дискусия за човешките ценности и техните проекции в нашата съвременност; за съвестта и раните, които й се нанасят; за смисъла на съществуването; за отговорностите на държавника и протестиращия; за властта и свободата.

Георги Джагаров се стремеше да следва традиции на драматургията от древна Гърция, и на първо място творби от рода на „Антигона” на Софокъл. Впрочем, моето запознаване с Джагаров стана в края на петдесетте, когато пишеше първата си пиеса „Вратите се затварят”. Бях очарован от неговото творчество, но и от ролята му на водач на българската интелектуална опозиция срещу догматизма и опасните „превращения”на социализма.  Няма как да забравя паметната вечер през 1964 г., когато се състоя софийската премиера на магистрално важната му пиеса„Прокурорът”,поставена в Сливенския театър под режисурата на Енчо Халачев. След края на представлението, пред ентусиазираното човешко гъмжило, скупчило се до задния вход на Народния театър, Камен Зидаров, автор на забележителната драма„Иван Шишман”, се провикна: „От днес короната на първенството в българската драматургия ще я носи Георги Джагаров”.

Тъжна участ имаше Георги Джагаров след 1989 г. заради близките му контакти след средата на 60-те години с Тодор Живков. Те възникнаха за горчива изненада на значителна част от поклонниците му! Все пак ставаше въпрос за ново социално поведение на водача на интелектуалната ни опозиция, взел решение да стане приближен на първия партиен и държавен ръководител! Факт е че с присъединяването си към ТодорЖивковото обкръжение Джагаров направи компромиси в личен план, отразили се на обществения му авторитет. Така или иначе, налагаше да се съобразява с условностите на човека, който заема престижен управленски пост. В същото време му беше приятно да влиза в кожата на властолюбец. Докато заемаше позицията на председател на Съюза на писателите успя да проведе политика на демократизация на литературния живот. Взе пряко участие в „реабилитацията” на творци като Атанас Далчев и Емилиян Станев, на поетите от поколението на Александър Геров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Иван Пейчев и др. Спомогна да се промени в положителна насока отношението към бившия главен редактор на сп. „Златорог” Владимир Василев и дипломата-историк Симеон Радев. Даде зелена светлина да се публикуват литературни и исторически текстове, обявени преди това за проядени от „национализъм”. Направи много за утвърждаване приносите на младите писатели от моето поколение. Извърши кадрова реформа в изданията на СБП, благодарение на която те бяха радикално преустроени в духа на постсталинския период.

Георги Джагаров възприе болезнено освобождаването му от задълженията на председател на СБП и назначаването му за зам.-председател на Държавния съвет (през 70-те години). Възприе двата акта като вид снемане на доверие и възвръщане на предишните порядки в Писателския съюз. Помъчи се да показва публично (в приятелски кръгове - също), че прави стъпка напред в кариерата си, но трудно му се отдаваше. За да уплътни новия синекурен пост, започна да си „измисля”грандомански цели и задачи за съхраняване на собственото си самочувствие. Вероятно, с писателския си ръст, се е явявал и своего рода пречка пред набелязания политически възход на Людмила Живкова. Но това е друга тема!

Иначе съхрани и тогава мярата си за истина. Използваше беседите и общуването с Живков предимно, за да смекчава произволите в литературната политика на държавата (този нюанс в общуването му с Живков сега се премълчава). Не написа нито един фалшив стихотворен ред! Докато официалното му положение диктуваше по-тържествено и ритуално държане, в поезията продължаваше да бъде искрен и раним,да изпитва раздвоения на съвестта, да изкупва вековечни вини.  И в държавно лимитирания си период не си позволи да стане венценосец на конформизма. Създаде ярки творби с честно перо и разбудена съвест. В стихотворението „Разминаване” написа (цитирам без първите две строфи):

 

И аз се чувствам стъпкан като стръкче.

Нищожен като пале. Унизен.

Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи.

И ти си сам мъчение за мен.

Какво съм аз? И хората какво са?

Насам ли да вървя? Или натам?

В главата ми се блъскат сто въпроса.

А отговор не мога да им дам.

Понякога допра другарско рамо,

надникна в нечии добри очи,

прегърнем се, разминем се и само

остава споменът да ми горчи.

А да твърдиш, че всичко ти е ясно –

дъждът валял и никнела трева…

Но мен дори и то не ми е ясно.

И ти, не знам, разбираш ли това?

 

Допусна и тежък, непростим компромис: наложи унизителни наказания на няколко свои колеги, които отказаха да заклеймят Солженицин на известното писателско събрание през 70-те години. Но според мен, основният мотив, за да влезе Джагаров във властовите структури на държавата, се корени в самосъзнанието му, че като ремсист и политзатворник - деец на партията, е призван/длъжен да  спазва Некрасовата формула за гражданските отговорности на твореца! В отличие от немалко пишещи братя той вярваше, че негово задължение като политзатворник и комунист е да взема активно участие в решаване на обществените въпроси. Смяташе за егоистично еднолично да опазва себе си в качеството си на „чист” и „невинен” интелектуалец-идеалист, оставяйки „черната” и „неблагодарна” работа да я вършат по-малко надарени хора!

Бащите на българското преустройство (след 10 ноември, 1989 г.) решиха да натоварят писателя Джагаров - като муле на планинска пътека - със собствените си вини през периода на социализма. А това беше крайно несправедливо и цинично! Самият Джагаров психически не издържа на прелома, изпадна в тежка депресия и объркване, обзе го страх от преследване, направи няколко погрешни стъпки, напусна партията, написа злощастно писмо с обяснения… заболя от рак, доколкото знам, на панкреаса.

Два или три дни преди смъртта му, заедно с неколцина приятели и познати, го посетихме във Военната болница, където береше душа. Стенеща от болки плът и уста, която едва промълвя: „В мене всичко вече е кост в кост!” Красимир Премянов каза от името на ръководството на социалистическата партия, че БСП се гордее с приносите и делото на Георги Джагаров, с неговата вяра в идеала. Стиснахме си ръцете… за последен път.

Днес, в обществото, в медиите, в интернет-пространството, продължава да се спори какъв е бил Георги Джагаров, какво литературно наследство е оставил? Царедворец или с черти на плебей е като личност и творец? Доколко е бил последователен антиконформист или едноизмерен „човек на режима”? Наистина ли е бил водач на българската интелектуална опозиция в края на 50-те до средата на 60-те години? Изневерил ли е на идеалите си след 10 ноември 1989 г.? Загубила ли е стойността си неговата поезия, драматургия и публицистика? 

Понеже Джагаров вече го няма на белия свят, и понеже са подложени на ревизия и фалшифициране идеалите, в които вярваше, и понеже победилата необуржоазна идеология у нас громи през последните тридесет години - всекидневно и всекичастно - лявата култура през ХХ век, а Георги Джагаров е неин емблематичен представител, по-трудно взе да оцелява представата за него като голям поет, истински революционер-народолюбец, критик на фундаментални отклонения и деформации в българското социалистическо движение.

Във връзка с въпроса голям поет ли е Георги Джагаров, дискусията е приключила или отива към приключване. Въпреки масово произвежданите пасквили от неолибералните куртуртрегери срещу поета Джагаров, въпреки разюздания бяс на сноберията (Джагаров не понасяше литературните сноби от времето на социализма, подиграваше им се, отвращаваше се от тяхното позиране, помпозност и неоригиналност, от празния шум, който вдигат след себе си), въпреки пороя на клеветите, залели образа му,  задължен съм да изрека, че Георги Джагаров е голям български поет не само в границите на своето поколение и през периода, когато беше жив, но той е един от върховете на българската литературата през ХХ век! Яснотата, кристалната светлина и красота на родната ни реч, за които Далчев пледира в своите есета, намират неподражаем изказ в стихотворенията на поета от Сливен! Що се отнася до ролята на Джагаров в литературното ни развитие през 50-те и 60-те години на ХХ столетие (но и след тях), мисля, че тя е очертана в моя текст и не се нуждае от допълнителни разяснения.

По-детайлно за обществените противоречия у Джагаров.

Оказва се че през определено историческо време, не толкова кратко, той е водач на интелектуалната ни опозиция срещу новопоявилите се недъзи на социалистическа система. В този аспект е нормално съпротивата на твореца срещу естетиката на култа към личността да бъде съчетана със съпротива срещу бюрократизирането и едноличното управление на държавата, срещу възвръщането на социалните неравенства и привилегии. Както, ако не е „нормален”, поне е обясним актът с попадането на Джагаров в кръга на Тодор Живков. Последиците от този „преход”са негативни, но и положителни, което показва, че еднополюсните опростени квалификации за Джагаров са безпредметни и неверни. 

У нас през периода 1944 г.-1989 г. нямаше дисидентско движение, за разлика от останалите държави, принадлежащи към социалистическия лагер!  Имаше обаче прояви на несъгласяване, даже остро, с провежданата политика в обществото и културата, дори на нейното отричане. Тези прояви намираха израз главно в произведения и изказвания на творци с леви убеждения, членове на партията, заслужили участници в антифашистското движение, доброволци в Първа българска армия. По същество, най-даровитите ни писатели, художници, музиканти, филмови дейци, учени, онези, които създадоха класиката на българската култура през ХХ в. и по-специално на втората му половина, искаха не премахване на социалистическата система, а нейното реформиране, обновяване. Това е генерална отлика на културната ситуация у нас в сравнение с тази в другите социалистически страни!?

Режисьорът Леон Даниел (може би най-крупното име, заедно с Николай Масалитинов, в театралната ни режисура през ХХ век.) сподели в един от разговорите ни, докато подготвях монографията си за творческия му път /”Всекидневният Леон Даниел” – 2002 г./, че не се чувства дисидент. Не се чувства, защото всякога е искал не да ликвидира, а да спасява социализма, да мобилизира своята публика за битка срещу факторите, които ерозират човеколюбието на социалистическата идея. Така че той е „нонконформист”!  Заради това още през първата половина на 50-те години сътворява българските примери на екзистенциализма, на брехтианската естетика на отчуждението, на театъра на улицата, на„живия театър” и пр. Опонира на късогледата апаратна политика, на ограниченото разбиране за човешка етика, на опитите догмата да подмени живота. И тези неща ги отстоява ремсист отпреди 1944 г., един от първите след 9 септември възпитаници на руската сценична култура.

Определението„нонконформист”важи с пълна сила и за Георги Джагаров, за дейността му през 50-те години до средата на 60-те години. Една подробност. Георги Джагаров и Леон Даниел поддържаха близки отношения помежду си през онзи период. Джагаров го респектираха художествените експерименти, извършвани от Даниел, а Даниел откриваше в лицето на Джагаров съмишленик-нонконформист. Тези контакти стихнаха в началото на 60-те. Първоначално двамата поеха в различни посоки, Даниел беше по-непреклонен в сферата на отрицанието, в отличие от поета-драматург. Сетне, след средата на 60-те години, разминаванията им преминаха круто на „идейни”релси, прераснаха във враждебни сблъсъци на възгледи, позиции, поведение. Даниел не преставаше да твърди, че Джагаров е изневерил на ранните си идеи, че е станал прекалено традиционен, безцеремонен и зависим от тиражираните постулати на политиката. Джагаров пък смяташе, че Даниел иска да е опозиционер на всяка цена, че руши наследства, за да епатира публиката като жрец на модернизма. Но това не попречи на Джагаров и Даниел да заемат полагаемото им се място в художествената култура на ХХ век, да въздигнат своите нетленни паметници. 

Спомням си за моя среща с Тодор Живков след 1989 г. В разговора ни стана въпрос за Джагаров и аз започнах да изброявам ценните му качества и приноси в поезията и политиката. Живков не възрази за поезията, но вметна, че с оценките за политика Джагаров ще е добре да се изчака. Изрече думите си като че ли на ръба на присмеха. Вероятно в тях се таеше и обидата му,че на пленумите на ЦК през ноември, 1989 г. не получи подкрепа от партийните кадри, които стояха близко до него. Но дългогодишният лидер на държавата вероятно е знаел още преди това, че Георги Джагаров изпитва двойствено отношение към него, че личната му преданост не е безспорна. И още, че зад облика на непоколебимия мъжествен поет се крие ранимо, копнеещо за съзвучия човешко същество, понякога показно смело или прекалено плахо, мечтаещо за барикади, а самопринудило се да търка бюрата на висш държавен чиновник.

С лиричното си въображение Георги Джагаров възприе станалото на 10 ноември за тотална катастрофа, за всемирен потоп, за божествен бич над Содом и Гомор.  Както изтъкнах, той не успя да понесе обидата и позора, че другари по партия го принасят в жертва, че с него си измиват лицата и трасират магистралата на „перестроичното” си преуспяване. Започна да се самообвинява – безкрай и за всичко. За момент повярва, че заслужава напълно наказанието си („Да не би аз и другарите ми да сме единствените грешници пред народа, а те да са прави”?!). Усети потребност да се покае, а почука на погрешната врата. Със срам, че е сбъркал пак. Издигна в себе си китайска стена между идеята и системата като възможност за уравновесяване на своето чувство за виновност и историческата необходимост/отговорност. Но в последна сметка, избраните хаотично пътищата не водеха за никъде. Това го осъзна изцяло две-три години преди смъртта си: търсил е, без да намира! Започна похода му назад във времето. Прибързаните му оценки за 45-годишното битие на социализма станаха внезапно твърде позитивни. За Живков и историческото му значение също заговори с утвърждаващ тон. Вече рядко говореше за поезия. Най-често в речника му изплуваха словата „България”, „български народ”, социализъм”, „социалистическа идея”.И споделеното убеждение, че е осъден да не види летежа на възродената си надежда.       

Георги Джагаров почина на 30 ноември 1995 г., а погребението му се състоя на 4 декември. На траурната церемония споделих каква огромна загуба претърпяват България и българската култура с кончината на блестящия поет, драматург и публицист Георги Джагаров. В края на словото казах:„Георги Джагаров вече не е между нас. Той си замина в леко прохладен, и леко поуморен ден, с бледо слънце, опушено от комините, в самия край на ноември, който този път помръкна от тъга. Смъртта, която би трябвало да заличава стъпките, днес очертава ясно и категорично разстоянията.

 

И ние виждаме как Георги Джагаров – поетът и драматургът – поема към истинския си живот! 

 

Проф. Чавдар Добрев

Read 712 times

Станете почитател на Класа