Мона Лиза и капитан Петко войвода

Мона Лиза и капитан Петко войвода
  • Written by:  Classa.bg**
  • Date:  
    11.09.2019
  • Share:

Тях не смогна да ги съчетае чудатото и иронично въображение на Салвадор Дали, макар че приликата в лицата им вероятно би го изкушила да дорисува, по стар свой обичай, върху Мона Лиза наболата брадица и мустаците на славния войвода. Съчетахме ги ние, и то не на смях, с шегобийска четка, а с най-сериозните намерения на нашия културен живот, доказвайки по този начин, че реалността може да бъде по-странна и от най-фантасмагоричната „сюрреалност“.
През 70-те години Мона Лиза и Капитан Петко войвода станаха символни образи („имиджи“) на два полюсно противоположни пласта в българската култура. Те израстваха върху общ корен, действаха в обща среда и макар видимо да вървяха по свой самостоятелен път, взаимно се обуславяха в облика си и крайностите си. Тази обусловеност беше кръгова и непрекъсната, но анализът на станалото, за който вече отдавна е дошло време, изисква да подберем някаква отправна точка и се опитаме да тръгнем по кръга. И макар че една загадка едва ли е обещаващо начало за следващите, ще тръгнем от загадъчната усмивка на Мона Лиза.
В българския вариант на Мона Лиза от 70-те години тази усмивка всъщност не беше и чак толкова загадъчна. Една гънка в нея, съжалително-снизходителна, говореше: „По силата на ред обстоятелства ние, българите, твърде много сме се изолирали и сме изолирани от големия свят и неговата голяма култура. За мнозина сред нас това може да е удобно и изгодно, но (и тук усмивката минава в друга, волева гънка) то не бива да продължава вечно. Ще направим скок в голямата култура – средства за това имаме – и ще изградим всестранно развита, хармонична личност, която (а тук усмивката се разлива в щастливо предзнаменование) ще мине от царството на необходимостта в царството на свободата.“ И скокът бе замислен с кралимарковски разкрач, но за разлика от Вазовия новият културен герой нямаше да остане „с един крак на Хемус, с другий на Пирин“, а шеше да бъде с единия крак във Флоренция, а с другия чак в Хималаите.

В същото време внушителната рат, стояща зад войводата, разсъждаваше, общо взето, така. Световната култура е голямо нещо, но малките народи трябва да си знаят най-напред корена, рода, лоното, изконното, родното… сигурно има и други такива думи, но не ни идват сега наум. И да прощавате, но що за българин ще бъде това тънкуляво и зиморничаво същество, което наричат хармонично развита личност? И кое ще му е хармоничното, ако не може да различи пищов от револвер или да изброи частите на магарешкия самар? И още нещо (ама то между нас да си остане!): ако българинът се повлече по разни Мона Лизи или Джоконди, нашата е свършена. Ето, и Петко беше юнак над юнаците, но дойдоха други времена и – сбогом юначество…
За подбудите и механизмите на тези порождения можем да говорим само хипотетично, но нищо хипотетично няма в избистрените резултати. И така, през 70-те години на българското общество бяха предложени за подражание и следване два национално-културни образеца, които никоя култура не би могла да понесе под една мишница: на всестранно и хармонично развитата личност и на „здравия българин“. Първият образец беше нов и непознат, вторият имаше вече десетилетия бурен живот и бе на много поколения „до болка познат“ – в най-буквалния смисъл на това глуповато клише. Първият беше интелектуално издигнат, малко или много чужбинен, а и екзотичен по дух, вторият откровено излъчваше балканска мъжественост, която не можеше, пък комай и не държеше много да се разграничава от бабаитлъка. Без да къса с миналото на България (с кое точно, ще видим по-нататък), първият предпочиташе да гледа към бъдещето; без да къса с практичното настояще (и всъщност именно за да поддържа неговото статукво), вторият не можеше да отдели поглед от славното, здравото и изобщо доброто минало.
При тази противоположност между двата образеца, между двете националнокултурни линии каква ли битка се е разгоряла помежду им, ще се запита всеки здравомислещ, но незапознат с нашенските условия човек. Колкото и да е странно, никаква. Двете линии се държаха така, сякаш не се забелязваха – въпреки че на всяка крачка си размахваха червени платнища пред очите. Същият човек би допуснал, че те просто са били изолирани една от друга, изолирани до невъзможност да влязат в диалог – не само рационален и културен, но дори и агресивен. И този човек отново няма да е прав, защото абсурдната некомуникативност между двете линии беше не причина, а следствие от обстоятелства, които сами по себе си нямаха много общо с културата и комуникативността. И двете линии растяха върху обща основа на принципа на взаимната обусловеност и взаимната изгода спрямо основата. В общия корен не се сече дори когато върху него никне и най-несъвместимият опонент.

 


Според механизмите на културата всяка линия в нея се насочва критично към някакъв стар или нов културен образец, в борба с който се самоутвърждава (доколко културно се води тази борба в културата е друг въпрос). За линията, която се зае да издига духовно българина, у нас имаше много и кои от кои по-ясни и нуждаещи се от критика прицелни точки. За тях обаче линията на Мона Лиза остана сляпа, глуха и няма. Мишена бе намерена другаде и ударът се стовари върху теоретически неясното и социално още по-безпомощно явление, наричано безвкусица или кич.
В мастилената битка срещу кича се изписаха много страници и в какви ли не жанрове, от памфлетни бележки до тежки монографии, като с присмеха, филипиките и високите теоретизации имаше всичко друго, но не и отговор на няколко дребни въпроса: съобразен ли е този натиск с безпрекословния принцип за многопластовостта на културата, социално нравствен и демократичен ли е той или е авторитарно елитаристки и може ли рушенето с ускорени темпове и принуда да разчита на нещо повече от развалините. Дребни въпроси, защото голямото и важното бе другаде: на гърба на кича да се демонстрира преклонение пред голямата култура, сила и грижовно попечителство над всички негови жертви и изобщо над всички подлежащи на естетическо възпитание.
Освен като мишена за демонстративни стрелби кичът и безвкусицата бяха умело използвани и за организационна манипулация. Кой ги произвежда? Произвеждат ги хора любители, без дипломи, неорганизирани и „необхванати“, произвежда ги някаква самодейност, на която час по-скоро трябва „да се пресече пътят“, за да може тази изключително важна част от националното битие да се събере под зоркия поглед на знаещите и можещите. От многото административни мерки ще напомня само една, тя стига: за да стигне някаква дреболия до панаирджийската сергия, за да се изпее някаква песен от ресторантския подиум, за да получи една картина или скулптура социален статус, нужно стана да си дадат благословията „приемчиците“ от съответния творчески съюз. В историята на човешката култура бе направен оригинален и, надявам се, неповторим принос. „Да обхванем!“ стана ключов принцип за кръга на знаещите и можещите – да обхванем духовното развитие на човека от люлката до гроба, да обхванем художници, поети, майстори на бърдуци, композитори, плетачи на мартеници, да обхванем всичко, каквото бог дал и не дал.
В размаха на тази всеобхватност се съживиха очертанията на един отдавна забравен в съвременна Европа образ – на просветената монархия с нейната илюзорна съвместимост между монархизъм и просветеност. Тези очертания бяха удебелени, когато елитаристката линия показа как гледа на българското минало и какво вижда в него. Капитан-Петковата линия тежнееше все към жакерията: към здравия български бит, юнаците и бабаитите, мъчениците учители и свещеници, а социалният ѝ хоризонт се вдигаше най-много до някой благотворителен и патриотичен чорбаджия. Линията на Мона Лиза пък започваше от боляри и болярки нагоре и искаше да има работа най-малко с царе, папи и патриарси. И я имаше.
Размахът на тази линия бе не само широк, но и напорист. Във всичко, което и както го вършеше, се носеше нетърпението ѝ час по-скоро да въведе българина в царството на естетическото. И за това не се жалеха средства, включително и в буквалния смисъл на думата. Работеше се с големите числа. Работеше се и с големите обеми. В България внушителните и носещите вкус и разум сгради се броят на пръсти, но много от тях уловиха окото на тази линия и бяха иззети и преобразени в нещо по нейния образ и подобие, най-често в музеи. Наред с изземането на вече готовото, тази линия и строеше – и още по-откровено, по свой образ и подобие. От новопостроеното най-красноречиво е това, което увенчава улицата, в чието начало се намира Съдебната, пардон, бившата Съдебна палата в София. Какво е способна да построи тази просветена авторитарност, всеки може да се убеди, ако разгледа „комплекса“ отвън и – ако и докъдето охраната го допусне – отвътре. Сградата бе наречена с изкуственото, високопарното, непроизносимото и абсурдно в съчетанието си име „Народен Дворец на културата“, в което що-годе показателна е само думата „дворец“, и то отнесена не толкова към облика на постройката, колкото към умонастроенията на нейните създатели.
Хората, които една идея събира около себе си, винаги я дръпват с няколко стъпала по-надолу, така че нека имаме пред очи този коректив, когато поставим неизбежния въпрос: кои подкрепяха и съдействаха на линията на Мона Лиза? Те бяха три основни породи.
За първата е неудобно да се говори, макар че за нея най-много се говореше. И така, идеята за духовното възвисяване на българина събра: използвачи, изобретатели на културни идеи, шашармаджии от вътрешен и международен мащаб, знахари, хайдучаги в дипломатически фракове (така поне ги определят многогодишните им затворнически присъди), ясновидци, дребни културни и некултурни диктаторчета, сугестолози, графомани, индийски факири, водолечители, хипнотизатори и златоусти витии, чиракували в школата на византийското придворно блюдолизничество. Никоя идея, и най-благородната дори, не минава без помагачи-използвачи, особено ако благата не се обещават в някакво далечно бъдеще, а се въздават веднага, тук и сега. Не мина без тях и нашата Мона Лиза и те наистина много ѝ помогнаха – най-вече за бързото злепоставяне и проваляне на идеята. И не толкова с броя и апетита си, а с качествата си, само бледа представа за които дава горното благовидно изброяване.
Друга група хора възприеха тази линия чрез прастарото утешение на по-малкото зло. За тях беше ясно, че чужда култура така не се въвежда, че от дребните трохи или тежките несмилаеми залъци, които му се подхвърлят, духовното храносмилане на българина нямаше да се регулира. За тях не беше тайна и къде е по-голямото зло, което благоразумно им подхвърля по-малкото, а те благоразумно го приеха и… здравомислещо използваха.
И накрая третата група – единствената, за която си струва да се говори и заради която редя тези думи. Тя прие новото движение като големия шанс на българщината и българската култура. И разбираемо защо. На тези хора явно бе дотегнало от конюнктурните криволици по националния въпрос, идеологията и културата, за да закопнеят за някаква, пък каквато и да е тя, устойчивост на ценностите. Чувството им за несигурност пред културните бюрократи трябва да е било много остро, за да се възрадват на новопоявилата се височайша врата, на която могат да похлопат и да потърсят подкрепа. В разрез със силните български традиции, а може би и със собствените си убеждения тези хора бяха доведени до извода, че в България трябва да се изгради социално защитен и социално защищаващ елит.
И когато идеята за ускореното духовно развитие рухна така ускорено, както се бе породила, огорчението на тези хора заслужаваше разбиране и съчувствие – точно както днешната им носталгия по пропуснатия шанс заслужава анализ и противодействие. Ако не е било вадено навреме, на умряла идея да се вади перо е безнравствено закъсняло, но не и практически безполезно. То може да подскаже нещо за самопознанието на българската култура и на въпроса, който все по-настойчиво очаква отговор: а сега накъде и как.
Рухването на тази идея мнозина свързват и обясняват със съдбата на нейната водеща личност. Ако я има, такава връзка доказва само едно – колко крехко и неорганично е било движението, щом е зависело така решаващо от „субективния фактор“. Нещо дълбоко объркано в механизма и целите го спъваше още в медения месец на съществуването му и предопределяше, че със или без своите ръководители то нямаше да свърши добре.
Дори да приемем, че Шилеровата категория за царството на красотата и свободата може да има функционална стойност и днес, ясно е, че с ускорен и авторитарен натиск в това царство никой не е влязъл и няма да влезе. Защото където и да се прилага той – в земеделието или традиционните обреди, търговията на дребно или естетиката, – този натиск може само много да руши и малко да създава. А под развалините рано или късно се оказва и сам той.
Ако изобщо има мяра за равнището на културата, тя се определя от съотношението между различните нейни стъпала, от най-ниското до най-високото. Чрез мачкане на ниските стъпала и изкуствено подпиране на високите не може да се прави не само демократична култура, но и култура изобщо. Това беше ясно и на мнозина от просветените ръководители на движението, но действащите около тях социални механизми се оказаха по-силни от учеността им.
В социалната структура духовното и естетическото развитие на едно общество може да върви само в някаква успоредица с развитието на материалния бит, на стопанското и личностното самочувствие на индивидите, на качеството на междуличностните отношения и какво ли още не. А нашенският елитаризъм действаше в обстоятелства – добре си ги знаем, за да ги описваме още веднъж, – в които естетическият максимализъм и широките пръсти изглеждаха не само насилствено натрапени, не само донкихотски смешни, но и безочливи.
Но, питат мнозина, след този закономерен или случаен провал на Мона Лиза, при явните недостатъци и големите поразии не остана ли и нещо устойчиво добро? Движението работеше, както се казва, на два фронта, външен и вътрешен, като на външния се силеше да представи пред света България в нов или по-добър културен образ. Доколко е успяло там, не зная и не мога да съдя – дано все пак е сполучило повече, отколкото вътре в страната. Що се отнася до вътрешнобългарската и всъщност решаващата оценка, до нея няма да стигнем, ако го ударим на релативистки социален прагматизъм и започнем да трупаме на едното блюдо на везните сполуките, а на другото провалите. В дребнавите спорове и надхващания, които ни очакват, няма да видим качествено важното: че елитаристкото движение се породи в обстоятелства, които се нае да променя и подобрява, действайки с механизмите на същите тези обстоятелства. И поуката от неговия блясък и нищета е най-полезното, което то остави – ако, разбира се, някой може и иска да се поучава.
А Капитан Петко – как се почувства той, когато от главата му се махнаха всичките там Мона Лизи и Джоконди? Олекна ли му и въздъхна ли той със законно удовлетворение: „Бе казвах ли ви аз, че цялата тази шумотевица е бошлаф? На нас, българите, другаде ни е силата! Да Винчи!…“ Не, или ако си го е помислил, то си остава за сметка на интелигентността на прославения войвода. С провала на елитаристката линия войводата загуби още един път прекия си, вливащ му сили и смисъл противник. Провалът на елитаризма бе знак, че и той прибира чакмаклията пищов за по-добри времена, а провалът на двете страни говореше за дълбоко загниване на общия корен, върху който те растяха. Затова и по-нататъшното ни развитие не може или поне не бива да бъде продължаващо съперничество между двете линии, на Мона Лиза и на Капитана, преплели се в по сюрреалистически кошмарен хермафродит. Него трябва да осъзнаем като минало и да го превърнем в минало – защото между другото хермафродитите са и безплодни.

*Откъс от подготвения от ИК „Изток-Запад“ сборник. „Литературоведският Вавилон“ (том 3) събира плодовете на дългогодишния интерес на Никола Георгиев към междутекстовостта и „мълчаливите диалози“… в литературата, които могат да сближат смислопораждащо Найден Стремски с Бай Ганьо, Бай Ганьо с Йозеф Швейк, а Йозеф Швейк – с Йозеф К. …Литературата не може да бъде закована в чинно подредени, мъртви библиотечни лавици, където всеки „си знае мястото“. Аналитичният поглед на Никола Георгиев, внимателното вслушване в онова, което текстът казва (или премълчава), кара литературната творба да изскача от мястото си, за да се ражда отново и отново за динамичен социален живот. (Бойко Пенчев)
Проф. д-р Никола Георгиев е български литературен критик, структуралист, културолог, фолклорист, есеист, публицист, общественик. Доктор хонорис кауза на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Носител на Хердерова награда за литература (2000) и на Националната награда за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“.

 

Проф. д-р Никола Георгиев*

 
Read 173 times

Станете почитател на Класа