Всичко прекрасно се оказва заразно, всичко банално се оказва прекрасно

Всичко прекрасно се оказва заразно, всичко банално се оказва прекрасно
  • Written by:  Classa.bg**
  • Date:  
    03.05.2020
  • Share:

Близкото става далечно, а далечното - недостъпно. Всичко, което беше прекрасно, се оказва заразно, всичко, което беше банално, се оказва прекрасно. Роден на пренаселен пазар в Китай, в смесица от мъртви животни и човеци, Covid изглежда метафора на човешката свръхгъстота. Той ни заповядва да се разделим, за да оцелеем. Това е обществото на метър и половина. През 2020 г. Ерос и Танатос се целуват с маска на устата.

 

 

 

В една от своите “Истории за мистерията и въображението” Едгар Алън По разказва как следвал в Лондон възрастен, 65-годишен човек със скъсано палто, който се губи в уличния водовъртеж, в потока от пешеходци. Мъжът предпочита задръстените улици и когато падне вечерта, търси шумните пазари, зрителите, които излизат от театрите, кабаретата, препълнени с хора. Затварянето на нощните заведения, пълни с пияници и момичета, го изпълва с объркване. Призори тръгва бързо към центъра на града, за да се потопи в потока  на първите чиновнииц, тръгнали за работа, и оттам започва неуморното си скитане до вечерта, без да си почива.

Вече е трудно да бъдеш дегустатор на тълпите, да се побратимиш в топла смесица с хиляди непознати. Моля, поставете стена и броня около себе си. Не ме пипайте, не ме докосвайте, не ме гледайте втренчено, един обикновен поглед може да ме разболее. Небрежната безцелна разходка стана подозрителна. Всеки, който се разхожда, пренася своя дял от смъртоносни емисии. Дори котката, която идва да се отърка в краката ви, изглежда като мъркащо огнище на инфекция. Удоволствието да се шляем сред тълпите, да присъстваме на концерт или на мач, да отидем на ресторант, залепени един за друг, да се смеем и да пием, лакът до лакът, насладата на зрителния лакомник, изгладнял за нови лица, беше вчера. Днес другият е враг за мен, както и аз за него, не ни е достатъчна цяла улица, за да се избегнем. Загубихме невинността на контакта в полза на обществото на метър и половина.

Прегради-затвори?

Общественият транспорт обикновено в пиковите часове е кошмар. Жените трябва да се пазят от онези, които се натискат, а всички ние от неприятните миризми, от джебчиите, които ограбват с лекота. Към това сега се добавя и съвсем реалният риск на руската рулетка. Едно кихане, дискретна кашлица и ето ни под властта на взвода за екзекуции. Какво ще бъде преживяването в ресторант, ако трябва да ядем в отделни сепарета, разделени с плексигласови прегради, като в салон за свиждане в затвора, да пием кафе, ако можем да говорим със съседите си само с мегафон или повишавайки глас? Колко хитрини ще са ни нужни, за да превърнем тази кулинарна карантина в споделено угощение, в радост за сетивата и разговор.

Преди тридесет години СПИН наложи жизненоважно ограничение: да се пазим, за да не заразяваме и слюнката беше оневинена от всяко подозрение. Това беше блажен поток, чието смесване символизираше това на телата. Презервативът символизираше сливане без разпространение. Елементарно предпазно средство, което спаси много поколения. Сега няма нищо такова: вирусът витае във въздуха, болестта се лепва върху вас случайно. Съпругът ви може да я срещнал на пътя в дъха на някой тичащ за здраве, на клиент в супермаркета, издишал близо до него фаталните частици. И с отключването на цикъла започва проклятието. При гърците pneuma (пневма) e бил божественият дъх, който поражда живота, първоначалното дихание, което впоследствие се превръща в Светия дух при християните.

Това дихание вече е потенциално смъртоносно: топлата влага на дъха може да убива. Да вдишаш другия беше замайване, сега става присъда. Ще развием ли еротика на далечното, “Коронасутра” с пози, препоръчани от медицинското съсловие? Ще познаем ли оскъдицата на плътта и насладата чрез екраните, както в стария филм “Барбарела” на Вадим (1986 г.), в който героинята на Джейн Фонда правеше любов с върха на пръстите със своя партньор.

Азиатският инстинкт за численост

Някои култури се приспособяват по-добре към тази свенливост на контакта: в Азия се покланят с прибрани ръце, развили са инстинкт към числеността, който не е конформизъм на стадото, както при нас, а изкуство да се живее заедно с няколко десетки милиони. Тези човешки реки, със своите прииждания и ниски води, имат посока, логика и почти деликатност. В Америка се поздравяват, за да се избягват по-добре. Не ви се усмихват, за да започнат разговор, а да ви помолят да останете на мястото си. Регистрирах те, имай предвид моето съществуване и си върви по пътя. Опитайте там, като добър французин, да целунете жена, с която ви запознават. Тя ще се отдръпне, сякаш е видяла крастава жаба, и само аргументът за културен екзотизъм ще я възпре да подаде жалба срещу вас. Що се отнася до прегръдката (hug), тя не е топло притискане, а прегръщане от разстояние, което трябва да се извърши с прибран корем, избягвайки всякакъв контакт с повърхността на телата.

Но при нас, по латинската земя, какво е животът, в който не се докосваме, не се притискаме в обятията, живот без сърдечни излияния? Ние в Европа живеем в градска цивилизация и изкуството на града е в най-висша степен изкуство на театъра, изкуство да изнасяш спектакъл и да преценяваш спектакъла, представен от другите. Да се гледаме и оценяваме е  важен аспект от публичния живот. Да наблюдаваме хората, които се разхождат, от терасата на кафенето е приятно развлечение за убиване на времето. И на тази огромна сцена, където са съсредоточени всички етноси, полове, възрасти се разиграва винаги една и съща и различна пиеса, чиято енергия ни очарова и изтощава. Тълпата удивлява самата себе си чрез тези, които я съставляват.

Какво ще стане с тази градска феерия, ако трябва да носим маски, платнени муцуни, предпазни шлемове, хирургически ръкавици? Какво ще бъде лицето на един град, населен от жители без лица, гримирани като статисти от лош американски медицински сериал? Тематичен карнавал: болнична зала на открито. Никакъв романтизъм на болката няма тук, никаква естетика на патологията. Трябва напълно да се превъзпитаме: край например на лошия френския навик да се залепяме за другите на опашката от нетърпение. Студена геометрия надделява над танца на атомите. Какво, вие не носите маска, все още сте със собственото си лице?

Емоционално насилие

Сега можем да го кажем, без да ни сметнат за реакционери: да, преди беше по-добре, тоест преди два месеца. Радвахме се на свобода, на безгрижие, които подценявахме. Също като икономическото насилие, тази емоционална принуда допълнително ще подкопае радостта ни от живота. Планетата толкова се стесни, че направи нищожни разстоянията, които ни разделят от нашите себеподобни. Примката се затяга, пораждайки чувство за клаустрофобия и почти за затвор. Природни бедствия, масови миграции, човешки племена не спират да прииждат едни след други, да се тъпчат взаимно.

Роден на пренаселен пазар в Китай, в смесица от мъртви животни и човеци, Covid изглежда метафора на човешката свръхгъстота. Той ни заповядва да се разделим, за да оцелеем. Един ден ще трябва да помислим да изпразним нашите големи пренаситени градове, които все още са на ръба на задушаването. Може би това ще бъде единствената полза от тази епидемия. Проблемът е може би не толкова да заменим колите с колело, колкото да освободим от прилива нашите улици и булеварди. Броят убива красотата, емоцията, мълчанието. Венеция, Барселона вече мислят да въведат квоти за туристи. Не е ли време, както за пещерите Ласко, да се издават разрешения за посещение, за да не бъдат разрушени местата по света, които всички искат да видят едновременно? Разумно ли е в това отношение да държим да се проведат Олимпийските игри в Париж през 2024 г.?

Земята става огромна

Парадоксален ефект: Земята става огромна. Карантината беше свиване на пространството и разширяване на времето. Вдигането на карантината ще бъде обратното: разстоянията ще нарастват експоненциално. Вземането на влак и особено на самолет ще бъде подвиг. Да заминеш за Южна Франция или да прекосиш Атлантика ще бъдат изключителни приключения, още повече, че местното население няма никакво желание да види пристигащите потенциално заразни летовници. Вече не сме добре дошли в собствената си страна. Близкото става далечно, а далечното - недостъпно. Всичко, което беше прекрасно, се оказва заразно, всичко, което беше банално, се оказва прекрасно. Да споделиш кафе, вечеря с приятели, да организираш парти ще бъде равнозначно на танц над бездната. През 2020 г. Ерос и Танатос се целуват с маска на устата.

Ще трябва доста талант, за да продължим да живеем в съгласие с нашите човешки братя, да превърнем забраненото в предизвикателство. Пред парализиращата тревожност можем да предпочетем елегантността на контролирания риск. Един ден - след година, две? - излизането от съвземането, връщането към нормалното ще ни изглежда като върха на лукса. Изпитанието ще ни разкрие колко щастливи сме били, без да го знаем, колко необикновено е било обикновеното.

Заглавието е на “Гласове”. Оригиналното заглавие е: Pascal Bruckner – La société du mètre et demi

 

 

Паскал Брюкнер, “Поан”   Превод от френски: Галя Дачкова

Станете почитател на Класа