Репортаж от Карабах

Репортаж от Карабах
  • Публикация:  Classa.bg**
  • Дата:  
    22.11.2020
  • Сподели:

"Откъде идва западното мълчание? Съдбата на уйгурите (мюсюлмани в Западен Китай), измъчвани от китайските власти, предизвика огромни изблици на състрадание в европейското обществено мнение. Внезапният интерес към тези каузи понякога напомня на пиар кампания. Арменците нямат право на нашето уважение. Какво им липсва?... Мустакат християнин, който пие вино в умерените планини, в сянката на камбанария, взривена от азербайджански дрон, не трогва кибер-глобалната общественост в същата степен като бежанеца от Сахел. В обществото на спектакъла всеки има своите рохинги. Русо го формулираше в “Емил”: “Такъв философ обича татарите, тъй като е освободен от любов към съседите си”. И така нещастията на един народ от нашата близка чужбина и близък до сърцето ни, покосен почти изцяло от неотдавнашен геноцид, заплашен от ултравраждебна среда, бомбардиран с фосфор на своя територия, не предизвика никакво чувство в една Европа с автоматични емоции! Нито свещ, нито “сърце с пръсти”, нито плюшено мече за Армения на колене!". Френският писател пътешественик Силвен Тесон отиде с репортери на в. “Фигаро” в Нагорни Карабах няколко дни преди прекратяването на огъня, бележещо арменското военно поражение пред азербайджанските войски, подкрепени от Турция и подсилени от джихадисти, дошли от Сирия. Тесон разказва за един народ, който се бори сам за оцеляването на фона на световно безразличие.

Репортаж от Карабах: Арменците, изоставен от Европа народ

 

 

 

 

Степанакерт, столица на бившата Република Арцах, бомбардирана от азербайджанците в продължение на един месец Снимка: Антоа Агуджиан, “Фигаро”

Определение за турския гений: да разчиства около себе си. Част от Нагорни Карабах - Арцах, по първоначалното му име - падна в ръцете на турскоговорящите азери на 9 ноември. Армения и Азербайджан, бивши съветски социалистически републики, независими от 1991 г., подписаха споразумение за прекратяване на огъня, под патронажа на Русия, в 10 часа вечерта.

В Армения това е Голяма задушница. “Колко жалко, тази война: есента беше прекрасна”, казва Арег, 40-годишен арменски доброволец, дошъл от осиновилата го Белгия, подобно на 12-те млн. души от диаспората. В малката държава с 3 млн. жители се задава хуманитарна катастрофа. Духовната катастрофа вече е настъпила. Тя бързо ще изчезне в световната лудост.

В края на септември войските на Азербайджан, поддържани от турската армия, подкрепени от ескадрила изстребители, обслужвани от дронове израелско производство и в незачитане на международните конвенции, влязоха на територията на Нагорни Карабах, населен от 150 хил. арменци и подкрепен от Ереван. Мотивът за агресията: да си върне анклава, от който азерите са изгонени след падането на СССР.

Подаръкът на Сталин за азерите

Азерите се осланят на “международното право”. Аргументът е необорим: Нагорни Карабах принадлежи на Азербайджан, тъй като болшевиките са решили така през 1923 г. Ако разделението на Сталин е в основата на международното право, можем да посветим в рицарство и Баку! Но ако застанем на страната на предимството на миналото (“Историята” на старофренски), Карабах е арменска твърдина. Плато на източния склон, това парче скала, чийто светъл варовик служи за изграждане на църкви от 1600 години, не е кервансарай, а камбанария. Цитадела за последно убежище, сърце на християнизираната империя през III-IV век, тя устоява, заплашвана по фланговете си от тройния персийски, арабски и турски напор. В Близкия изток и Кавказ, врязването в чужда територия е деликатен избор. Особено когато се намесят руснаците, за да уредят нещата.

При рухването на СССР, Армения и Азербайджан се сблъскаха. Армения загуби 30 хил. души в конфликта. През 1994 г. тя си върна анклава, евакуира азерите от Карабах, обезопаси покрайнините и свърза горския си замък с независимата република с коридор - аорта! - наречен Лачински коридор. Арменците преименуваха с името Арцах древната провинция, която провъзгласи независимостта си, мечтаейки един ден да се присъедини към адмиралския кораб. Древният ред се връщаше. В геополитиката, когато миналото се възстановява, бъдещето на вещае нищо добро.

Двадесет и шест години след споразуменията от 1994-а, в първите дни на ноември 2020 г., арменските войници все още контролираха своите позиции по краищата на високо плато Арцах, изпълнени с надежда: ще издържим още малко, Европа ще се събуди, Русия ще се намеси…

Надеждата е надежден съюзник в Армения.

Шуша, духовният център все още не беше паднал. Столицата Степанакерт се съпротивляваше. Две трети от жителите на Арцах бяха избягали в Арменската република, намирайки своите братя с отворени обятия. На платото 60 хил. души, подкрепени от арменската армия и националната мобилизиция, търпяха азерските жестокости. “Толкова сме свикнали да издържаме”, признава Изабела Алгарян, общински съветник в Ереван. “Тук границата винаги е означавала фронтова линия”, добавя Бенямин Богосян, кмет на граничното село Давид Бек.

В селските паланки Корнидзор, Хндзореск, по залесената граница, по насипите на зоните за сигурност и в самия Арцах, на първа, втора, трета линия, отвсякъде се стичат доброволци: учител, тракторист, търговец и работник. Дори един депутат: Армен Йехован, председател на постоянната парламентарна комисия за европейска интеграция (какъв фарс!), сменил костюма с маскировъчно облекло. В евакуираните села отбраната се организира от чичовците с пушки от местното селячество: старите бяха прибрали автоматите Калашников в стопанските постройки.

“Искат да ни унищожат!

Рядко се среща народ с оръжие в ръка, чиито членове - сбор от голобради новобранци, ударни войници и пехотинци от миналото - изобщо да не се оплакват. Работата е там, че арменците защитават нещо повече от зеленчукова градина. Решава се техният живот на земята. Залогът на войната не е притежаването на 11-те хил. кв. км плодородни и влажни планини на Арцах - засадени с благочестиви лозя. “Ние трябва да спечелим или ще ни избият”, вече знае 22-годишният Нарек, млад компютърен инженер. “Азерите не се бият, за да спечелят територия, а за да ни унижощат!”, добява Жулиета,  току-що изгонена от дома си в Шуша музикантка, не успяла да вземе любимата си китара.

Арменците говорят от дъното на гроб.

Те се изплъзнаха през 1915 г. на първия геноцид за ХХ век, организиран от османския съсед. Турците отказват да признаят този факт и поддържат омраза към малкия си съсед. 1915 г. не е достатъчна на президента Ердоган, който мечтае да сложи край на “останките от Меча”, както турците наричат оцелелите от геноцида. Ислямът, това тънко острие.

В пълно бойно снаряжение, арменците повтаряха на Голяма задушница 2020 г.: “Ще победим!”. Това беше вежливостта  на отчаяните. Накрая самоубеждаването винаги заклина неизбежното. Министър-председателят Никол Пашинян поддържаше пропагандата, отказвайки да признае разгрома. Народът дълго ще го укорява за подписването на края на враждебните действия, свада за разпродажба на ниска цена. Бяха пожертвани млади хора. Имената им се вееха от вятъра, отпечатани върху черни траурни ленти, разпънати над пътищата: Атом, 20 г., Арам, 19 г. Защо умряха те?

Европа, уморена от възмущенията, не трепна.

Само президентът Макрон през октомври посочи “агресията на Турците и азербайджанците” и потвърди, че Ердоган е прехвърлял джихадисти от Сирия в планините на Армения (няколко хиляди). Задачата на тези наемници ислямисти, които са се обучавали върху кюрдското население, е да изпълнят буквално заповедите от 187 стих на втората сура от Корана. Историята започва с думите и посочването на врага. Макрон произнесе първите и разпозна втория. Старото френско-арменско приятелство, макар и в зимен сън, не беше напълно мъртво.

Тези думи бяха слаба утеха за бойците на континенталния остров. Имаха само това, но то не беше нищо. Патрис Франчески отправи едно предсказание през лятото на 2020 г. в есе, озаглавено “С кюрдите” (Avec les Kurdes): изоставяйки кюрдите в Сирия, Европа оставя свободно поле пред въоръжения мохамедански интернационал и подготвя бъдещи огнища на ислямска зараза. Нека забравим, че кюрдите участваха в арменското изтребление през 1915 г. и да признаем, че днес те формират заедно с арменците една и също общност на излишни народи, заплашени от новия ислямо-османски ред.

Западното мълчание

В село Хнздореск Меркин, Мурад, арменец от Сирия, си спомня, че е бил прогонен от родината си преди осем години от същите тези ислямисти, които днес намира отново в овощните градини на Армения. Той се бори за родителите си. Трябва да се бори за тези, които остават.

Откъде идва западното мълчание? Съдбата на уйгурите (мюсюлмани в Западен Китай), измъчвани от китайските власти, предизвика огромни изблици на състрадание в европейското обществено мнение. Внезапният интерес към тези каузи понякога напомня на пиар кампания. Арменците нямат право на нашето уважение. Какво им липсва? Ще има ли индексиране на публичното възмущение от произхода на населението, което се ползва от него? Някои възможни отговори: Армения беше първото християнско царство в света. Все още са силни връзките с Русия, въпреки че Москва току-що доказа тяхната еластичност. Кръстът и двуглавият орел: старомодна хералдика. Арменците не отговарят на критериите за достъп до глобалната милост. Жак Жюлиар го подчерта: след като загуби уважението на работническия пролетариат, хуманитаристката идеология прехвърли на мюсюлманите по света грижата да въплъщават фигурата на осъдения на вечни мъки на земята, символизирана преди от мужика, китайския селянин или червения кхмер. Мустакат християнин, който пие вино в умерените планини, в сянката на камбанария, взривена от азербайджански дрон, не трогва кибер-глобалната общественост в същата степен като бежанеца от Сахел.

Бомбардировки с фосфор

В обществото на спектакъла всеки има своите рохинги. Русо го формулираше в “Емил”: “Такъв философ обича татарите, тъй като е освободен от любов към съседите си”. И така нещастията на един народ от нашата близка чужбина и близък до сърцето ни, покосен почти изцяло от неотдавнашен геноцид, заплашен от ултравраждебна среда, бомбардиран с фосфор на своя територията, не предизвика никакво чувство в една Европа с автоматични емоции! Нито свещ, нито “сърце с пръсти”, нито плюшено мече за Армения на колене!  Алиев, президентът на Азербайджан, нарича “кучета” своите врагове. У нас имаме професионално възмутени, които се възмущаваха от най-малкото. Азерският керванджия лае, всичко си върви. Защо конниците от степите, връхлетели преди няколко века в старата градина на хилядолетните цивилизации, изпитват към арменците ирационална омраза? “Това е комплексът на варварина”, анализира Давид, арменец от Холандия, който помага на бежанците от Лачин в хотел в Горис, превърнат в приемен център.

Армения потъва в увереност за собственото си проклятие. Там болката е втора природа. За диаспората мъката е основа на идентичността. “Ние умеем да плачем. Нямахме време да изтрием следите от 1994 г. и азерите се връщат”, казва старата Маркарида, която не е напуснала фермата си в Хнздореск Меркин, и слуша по пантофи в средата на кокошарника детонацията на ракетните установки “Смерч”. Вардан Оманян, звезда от малкия екран, който отива доброволец в началото на октомври, лежи на болничното си легло с разкъсан от отломка крак, очаквайки две нови операции: “Притежаваме само една десета от нашата древна територия, какво ще остане, ако не се бием?”. Ако събитията очертават по-скоро траектория, отколкото състояние, Армения ще изчезне. Цивилизациите са по-смъртни от варварите, защото дълбините са по-уязвими от повърхностите.

Азербайджанците получават обратно част от зоната за сигурност и завземат южния край на Арцах. Те възстановяват границите на съвсем младата си нация. Това е половин триумф, защото руснаците се натрапват на азербайджанска територия. Победата на Алиев е, че не получи това, което искаше и не го получи съвсем сам! Имаме славата, която можем.

Руснаците се връщат в играта

Руснаците си възвръщат контрола в кавказката игра. Путин уведоми Никол Пашинян, че не трябва да се заяжда с Москва. Предупреждение към бившите сателити, които искат да действат сами! Руснаците изчакаха, оставиха Армения да отстъпи и Азербайджан да завладее старателно това, което може, и след това предотвратиха финалното клане. Връщат се в старите съветски граници. Може би Путин ще позагуби малко сред европейските си почитатели образа на защитник на християнска Европа.

Проектът за турска експанзия тържествува. Ердоган може да преследва имперската си мечта, без Европа да му попречи. Дали кара Европа да си плати заради това, че не го прие в своето лоно? Жак Ширак, който все още се смяташе за виновен, се бореше за Турция, свързана с ЕС, за да не се огорчи Анкара. Но какво доказва, че султанът не прокарва своите цели, дори в рамките на Евросъюза? Ердоган се вижда като велик хан от тюркските степи, който гледа изпод вежди дълбините на Централна Азия. Неговата карта на тюркоезичното единство чертае ивица от Босфора до Улан Батор, обхващаща Южен Кавказ, Каспийския басейн, туркменските пустини, узбекския оазис, казахстанско-киргизките степи. Проектира си като обединител на Туран. Това е връщане към бащиното огнище. Това е също и утеха за неуспеха на експанзията на запад.

За Ердоган ислямът е циментът на тази мечта. Той ясно го заяви: по негово нареждане “Света София” бе превърната в джамия това лято. Това е едно от най-значимите събития през 2020 г… и едно от най-незабелязаните.

Армения обаче е камъче в проекта.

Тя е прекъсване в териториалния континуум към централноазиатската дълбина и пречи на свързването на анадолското плато и каспийските брегове. За Анкара проблемът току-що бе решен. Получи се коридор, свръзващ азербайджанския Нахичеван (гранична зона на Турция, отнета отдавна от арменците), и Азербайджан, като едно от условията за прекратяването на огъня от ноември 2020 г. Тази геополитика на коридора прилича на работата на сапьорите, които прокопават тунели, за да взривят главната кула на замъка. Нашарваме един масив с дупки от червеи и един ден, бум, той рухва.

Ердоган напредва с пионките си

За Европа падането на арменската цитаделя би трябвало да бъде сигнал. Къде ще спре Ердоган? Във Виена? В Кипър? Характерно за един автократ е да играе карти, докато чака ефекта на доминото.  За какво е предпоставка падането на Арцах? Ердоган може да придвижва напред своите пионки. Армения е преден пост на християнския свят, стъпил в земята на Ориента, наблюдателна кула на западната цивилизация. И когато питаме - предпазливо, като добре възпитан французин, който не иска да изглежда, че мисли като Самюъл Хънтингтън - Аркадий Хачатериан, кмет на село Корнидзор, дали може да се говори за битка на полумесеца срещу кръста, той отговаря с въпрос: “Мислите ли, че щяха да ни нападнат, ако бяхме мюсюлмани?”. После става и отива да организира смяната на младите войници, които държат заставата. Той все още вярва, че нещо ще спре вълната. Все още не е разбрал, че една сила превзема Кавказ, Европа, света. Той е като мен. Наивен. Сляп. Той е арменски войник. Подобен на мен, мой брат.

 

 

Силвен Тесон Снимка: "Фигаро" Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Станете почитател на Класа