Американската атомна бомба и непрекъснатата Студена война

Американската атомна бомба и непрекъснатата Студена война
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    16.10.2020
  • Сподели:

При откриването на едно уникално оръжие, като един разрушителен меч Екскалибур, някои си мислеха, че то може да се използва за да управляват и царуват завинаги.

Други разбират, че подобна сила е непостоянна и винаги ще бъде такава. Те осъзнават, че е отворена кутията на Пандора и е пусната срещу света, като този път няма ограничения в мащаба на унищожението, което може да се нанесе, нито пък върху броя на тези, които могат да се доберат до това оръжие.

Днес се намираме в създадено от самите нас чистилище. Осъждаме себе си и бъдещите поколения на безкрайни възпирания и противопоставяния, от които няма излизане, докато светът със затаен дъх, седи като заложник.

Това ли наричаме сигурност? Това ли наричаме мир?

Това е дяволско извъртане на тези думи. Всъщност, то е най-бруталната форма на тирания, която като един луд, заплашва цели цивилизации.

В този случай използваме терор за да получим своето, а недоволните и непокорни всеки момент могат да бъдат превърнати в прах, ако кажат нещо против това.

Също така, няма никакво чувство за разум или разбиране, всичко е опиянено с колосалната си власт и не се интересува какво е било преди него, нито пък какво ще дойде след това. Обсесията е единствено с напускащото ни сега.

Няма бягство от този вид ад чрез дива сила. Това трябва вече да е ясно. Може да има само един край на тази ситуация, когато се обърнем към първоизточника й, който ни доведе до това ниво - слепият страх.

"Току-що спасихме два милиона американци"

Въпреки, че нападението срещу Пърл Харбър става на 7 декември, 1941 година, давайки на Съединените щати мотив за да влязат във войната директно, американците започват военновъздушната си кампания срещу Япония чак в средата на 1944 година.

Това, разбира се, е огромно забавяне в действието.

Разбирало се е от Съединените щати, че ще се нуждаят от Русия за да започнат атака срещу Япония.

Въпреки, че Германия и Япония са в партньорство и комуникация през войната, съюзническите страни не разглеждат военните действия срещу Токио като "свой проблем".

Генерал Макартър изчислява, че един милион американци ще загинат само в първата фаза на Тихоокеанската война. В същото време руснаците са тежко притиснати от американците да прекратят Пакта за неутралитет с Япония и да влезат в Тихоокеанската война, поради доста прозаичната причина, че така по-малко американци ще загинат.

В бележка до президента Франклин Делано Рузвелт, генерал Макартър пише:

"Трябва да направим всеки опит и усилие за да вкараме Русия в Японската война, преди да отидем в Япония, в противен случай ще поемем тежестта на японските дивизии и ще пожънем загубите".

"Не бих обмислял да тръгна срещу която и да е част от японските острови, освен ако японските армии в Манджурия не се задържат от руснаците", добавя генерал Макартър.

След цели три години на най-жестоки боеве срещу германските нацисти, при които загиват 25 милиона руски войници и цивилни, Русия вече е готова да влезе в друга война.

Само месеци след победата срещу нацистите, Русия е готова да предложи военна помощ на Съединените щати срещу Япония. Към този момент САЩ са претърпели минимални загуби спрямо руснаците, за сравнение.

Когато началникът на военноморските операции на САЩ, адмирал Кинг, е информиран, че руснаците със сигурност ще влязат във войната срещу Япония, той веднага коментира:

"Току-що спасихме два милиона американци".

"Никога няма да позволят на Хитлер да има бомба"

Към началото на октомври 1940 година, се е смятало от британците, че от U-235 може да се разработи бомба, както и че от американското крило са в консенсус с англичаните.

Въпреки това, президентът Франклин Делано Рузвелт си остава скептичен и колебаещ се за оторизирането на проекта за създаване на атомната бомба.

В продължение на още две години, президентът Рузвелт бави решението си, въпреки все по-настоятелните и подтикващи искания от британския премиер Чърчил и други.

През октомври 1941 година, ядреният физик Нийлс Бор и съпругата му тайно се срещат в неутрална Швеция с техния стар приятел и колега, професор Вернер Хайзенберг.

Проф. Хайзенберг работи за нацистите и информира Нийлс Бор за програмата за ядрено оръжие.

Той казва на Бор, че смята, че учените, които работят по проекта никога не биха позволили на канцлера Адолф Хитлер да притежава атомна бомба.

Към средата на 1942 година, президентът Рузвелт вече е убеден, че трябва да одобри вкарването на американския армейски инжинерен корпус в един пълномащабен проект за създаването на атомна бомба, кръстен Манхатънски инжинерен окръг или по-късно просто Манхатънски проект.

Манхатънският проект под ръководството на Ваневар Буш и Хенри Стимсън (американският министър на отбраната), в пика си дава работа на 120,000 души и построява и движи 37 установки на огромната за онова време цена от цели два милиарда долара.

Никой тогава не възприема Съветския съюз като потенциална заплаха, а по-скоро се притесняват от ужасяващата възможност, че Адолф Хитлер може да бъде първият с атомно оръжие.

Наш "приятел" или наш "враг" е Русия?

Нийлс Бор бяга от окупираната от нацистите Дания през септември 1943 година и пристига във Вашингтон на 8 декември, 1943 година.

Бор бързо е включен в цялата работа и става съветник на Манхатънския проект. Той дори предлага Съединените щати да работят с Великобритания и Русия за да установят международен контрол и инспекция на атомната енергия.

Неговите идеи са за атомна енергия, която се основава на "сътрудничеството", а не конфликта. Според Бор, Русия трябва да бъде включена възможно най-скоро за да се създаде взаимно доверие.

Президентът Франклин Д. Рузвелт дава задача на Бор да се срещне с британския министър-председател Чърчил през май 1944 година, за да го убеди по този въпрос.

Както можете да се досетите, срещата е пълна катастрофа.

Смятало се е от Уинстън Чърчил, както и много във военните среди на Съединените щати като генерал Гроувс, че ако Съветският съюз някога успее да създаде атомна бомба, това ще е десет или повече години след американците и техния Манхатънски проект.

Съответно се смята, че споделянето на знание с руснаците е "ненужно".

Въпреки, че Бор е най-изявен по тази тема, реалността е, че мнозинството от учените, които работят по Манхатънския проект са на подобни позиции като неговите.

От началото, дискусиите се провеждат между учените и военните по въпроса колко дълго Америка ще води пред другите.

Ако атомната бомба може да се запази в тайна за определен брой години, се смята от военните (с изключение на генерал Маршъл), че няма да има никаква нужда да се казва на руснаците.

Но ако това не може да стане, а учените са съгласни, че е невъзможно, то САЩ трябва да се изправят пред изключително опасния въпрос за едно оръжейно състезание.

Другата трудност е, че дори ако може да се поддържа тайната за няколко години, това ще постави под въпрос доверието на руснаците и потенциално може да заплаши американско-руския съюз.

Крайният въпрос следователно, е дали руснаците могат да бъдат смятани за "приятел" или за "враг" по въпроса за ядрената енергия.

Британският премиер Чърчил пише:

"Дори шест месеца биха направили голяма разлика, ако се стигне до разкриване на картите с Русия".

Уинстън Чърчил винаги е бил убеден, че подобен ден неизбежно ще дойде. Според него, руснаците рано или късно ще нападнат Британската империя. Интересно е, че той никога не се замисля и не отразява своята собствена роля в предизвикването на подобно нещо.

През юли 1944 година, Бор изпраща дълга бележка до президента Рузвелт, описвайки срещата си с руския физик Капица докато се намира в Лондон, както и за възгледа си, че руснаците наистина работят по създаването на атомно оръжие.

Според него, когато руснаците завладеят Германия, те ще имат достъп до "огромни ресурси за пълномащабно усилие", което ще доведе до "съдбоносна конкуренция" срещу американците, ако тайнствеността на Манхатънския проект продължава да се поддържа.

Президентът Рузвелт се среща с Нийлс Бор на 26 август, 1944 година и се съгласява, че Русия трябва да бъде уведомена.

На 18 септември, Рузвелт се среща с британския премиер Чърчил в Хайд Парк. Именно по време на тази среща се подписва спорно и често обсъждано решение, което остава в историята.

Става въпрос за една изключителна записка, която твърди, че атомната бомба трябва да се пази в тайна изключително и само между Съединените щати и Британската империя.

Тук за пръв път се споменава и възможната й употреба срещу японците.

При това споразумение, Уинстън Чърчил успява да убеди президента Рузвелт да се дистанцира от учения Бор, който е обвинен от британското разузнаване, че е руски агент, тъй като не е успял да ги уведоми за срещата си с руския физик Капица докато е бил в Лондон.

Подозирам, че никога няма да знаем защо или как Чърчил надделява на този ден, карайки Рузвелт да подпише подобно нещо, което е напълно нехарактерно за американския президент.

Най-вероятното обяснение е, че Франклин Делано Рузвелт се сеща, че може да въведе нови аргументи в по-нататъшна дискусия и да запази позициите си, както често прави когато си има работа с Чърчил. В крайна сметка, съвместен меморандум съвсем не е обвързващо споразумение.

Може би най-голямата грешка на президента Рузвелт по този въпрос е, че предполага, въпреки западащото си здраве, че ще доживее да види края на войната.

На 30 септември, 1944 година, след среща с президента Рузвелт, който със сигурност ги води в тази посока, Ваневар Блуш, заедно с Джеймс Конънт ще изработят документ, който напълно ще отхвърли курса на действие, който е очертан при меморандума с Чърчил.

Този документ е озаглавен "Основни точки относно бъдещето международно справяне с въпроса на атомните бомби".

В бележката се казва, че "би било височайша глупост за Съединените щати и Великобритания да предполагат, че винаги ще продължат да водят в това ново оръжие".

Следователно, най-опасно ще бъде да се продължи поддържането на тайната на съществуването и целта на проекта пред руснаците.

Бележката продължава с това как международният обмен на информация трябва да се проведе, без да уточнява пред съюзника как се създава атомното оръжие.

И все пак се говори за разкриване пред руснаците на това как може атомната енергия да се употребява за различни ползи на добра воля.

Все пак, добрата воля е всичко, което от американска страна имат, тъй като подобен проект не може да се държи в тайна завинаги. Съответно, той трябва да се представи с доверие, а не да се дава впечатлението, че подобна мощ се крие за да се наложи Америка над другите.

Ако Съединените щати, които са най-силната държава в света отговорят на проблема със страх и недоверие, как биха могли те да очакват, че ще работят с пълен капитал от доверие в по-уязвима ситуация?

На 15 март, 1945 година, само един месец преди да почине президентът Рузвелт, той се среща със Стимсън и води последната си документирана дискусия за проекта за атомната бомба.

Стимсън пише следното за срещата:

"С него преминахме през двете школи на мисълта, които съществуват що се отнася до бъдещия контрол на този проект след войната, в случай, че е успешен."

"Едната от тях е тази, която проповядва таен опит да се контролира проекта от тези, които вече имат власт над него, а другата подкрепяше международния контрол, на базата на свободата на науката и достъпа", пише Стимсън.

"Казах на президента, че тези неща трябва да се уредят преди първата бомба да се използва, както и че той трябва да е готов с изявление за пред хората за тези неща веднага щом всичко бъде готово. Рузвелт се съгласи с това", добавя той.

На 12 април 1945 година, Франклин Делано Рузвелт умира, четири месеца преди употребата на първата атомна бомба над Япония. Умирайки Рузвелт не оставя написано официално изявление относно това коя линия на действие Съединените щати трябва да приемат.

Човекът, който ще го смени като президент дори не е бил наясно, че подобен проект за атомно оръжие съществува....

"Президентът ми е приятел"

Съветският лидер Йосиф Сталин казва за Рузвелт през юли 1944 година:

"Президентът ми е приятел, с него винаги ще се разбираме."

Рузвет от своя страна ще отбележи следващия месец, по време на конференцията в Дъмбъртън Оукс следното:

"В Техеран маршалът и аз се опознахме. Паснахме си чудесно. Разчупихме леда, ако въобще е имало лед и оттогава вече, не е имало никаква студенина между нас".

Финалният документ, който се представя в Дъмбъртън Оукс е резултат от пет години фина настройка от страна на президента Рузвелт.

Съветска Русия, Китай, Британската империя и Съединените щати, след обсъждане и с Франция, е решено да бъдат петте перманентни страни-членки на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации.

На годишната си юбилейна реч на 6-ти ноември 1944 година, Сталин заявява:

"Можем ли да разчитаме на това, че действията на тази международна организация ще бъда достатъчно ефективни?"

"Те ще бъдат ефективни, ако великите сили, които понесоха тежестта и бремето на войната срещу хитлеристка Германия, продължат да действат в духа на единството и хармонията", заявява Сталин.

"Няма да бъдат ефективни, ако това ключово условие се наруши", добавя съветският лидер.

Първото успешно изпитание на атомната бомба става на 16 юли, 1945 година в Аламогордо, Ню Мексико. Седем дни по-късно, Сталин е информиран на Постдамската конференция от новия президент Хари Трумън, че Америка вече притежава бомбата.

Трумън, противно на това, което е посъветван, не споменава никакво сътрудничество, нито пък, че иска да направи света по-мирен и сигурен. Той също така не предлага да сподели информация с руснаците, дори и на принципа quid pro quo.

Новият американски президент просто съобщава на Йосиф Сталин, че Съединените щати вече имат атомна бомба.

И Уинстън Чърчил и Клемент Атли също присъстват на Постдамската конференция. Причината е, че Чърчил всъщност е привършил мандата си като министър-председател на Великобритания.

Последният му ден на поста като британски лидер официално е 26 юли, 1945 г., което съвпада с Постдамската конференция, проведена от 17 юли до 2-ри август, 1945 година.

Британските граждани дават ясно да се разбере каква е позицията им по отношение на действията на Чърчил в тази ужасна война.

На 6 август "Малкото момче", първата атомна бомба е пусната над японския град Хирошима.

На 9 август, в 1:00 сутринта, един милион съветски войници прекосяват границата в източна Манджурия, изправяйки се срещу японската Квантунска армия в кулминацията на десетмесечно планиране.

По-късно същия ден, втората атомна бомба "Дебелака" (кръстена на Чърчил) е пусната над Нагазаки. Руснаците са напълно изненадани и смаяни.

На 10 август Япония капитулира.

По-късно президентът Трумън пише в писмо до дъщеря си Маргарет, че решението да се пусне бомбата, "не трудно решение.... не беше решение, за което ти ще трябва да се притесняваш".

Ядреният физик Юли Харитон изразява всеобщата руска реакция, когато пише, че двете бомби, пуснати над Япония са използвани като "атомно изнудване срещу СССР".

"Като заплаха за започването на нова, дори още по-ужасна и разрушителна война", ако Русия откаже да играе по правилата, начертани за нея.

С тази ужасяваща демонстрация на сила, по-голямата част от света бързо забравя, че руснаците въобще са били готови да влязат в Тихоокеанската война, за да "спасят американски животи".

Няма съмнение кой път щеше да избере Франклин Делано Рузвелт, ако беше живял по-дълго.

Международният контрол на базата на свободния достъп е почеркът на президента Рузвелт.

Една силна международна организация е целта на живота му. Плановете му за следвоенно ограничаване на оръжията от самото начало са базирани на паритет между четирите сили - Съветския съюз, Китай, Британската империя и Съединените щати.

На 11 април, 1945 година, денят преди Рузвелт да умре, той пише чернова на реч, която е трябвало да изнесе в близките дни. Смята се, че това е последното му послание към американците:

"Трябва да продължим да правим всичко по силите си, за да надмогнем съмненията и страховете, невежеството и алчността, които направиха този ужас възможен....

Днес сме изправени с водещия факт, че ако цивилизацията иска да оцелее, трябва да култивираме науката на човешките отношения - възможностите на всички хора да живеят заедно и да работят заедно, в същия свят, в мир помежду си....

Работата, приятели, е мирът. Повече от край на войната, това трябва да е край на началото на всички войни. Да, край, завинаги на това непрактично, нереалистично уреждане на различията между правителствата чрез избиването на маси хора....

Единствените ограничения пред осъзнаването ни на утрешния ден, ще бъдат нашите днешни съмнения. Нека да се движим напред със силна и активна вяра."

Да бъде или да не бъде

Към края на войната, контрастът между Съединените щати и Съветския съюз е огромен.

Съединените щати представляват над половината от производствения капацитет на света, повече от половината от производството на електричество на планетата. Америка държи две трети от световните златни резерви и половината от валутните резерви.

Тя е претърпяла 405,000 загуби или 0,03 процента от населението си.

Русия от другата страна е изгубила 27 милиона души или 16 процента от населението си. Германците опожаряват 70,000 руски села и унищожават 100,000 ферми.

Двадесет и пет милиона руснаци са бездомни. Над 32,000 фабрики и 65,000 железопътни линии са унищожени. Големите градове на Русия - Ленинград, Сталинград и Москва са в руини.

Въпреки, че руснаците са получавали доставки и помощи от Съединените щати (пряко възраженията на Чърчил), това което им позволява да победят Вермахта е тяхната сила на духа и воля.

Ако Русия беше паднала, щеше да бъде много по-тежко за Великобритания, която в пика си има пехота от в пъти по-малка от другите.

Президентът Рузвелт обещава един тридесетгодишен, следвоенен заем на руснаците, за да им помогне да се възстановят след войната. Това се обсъжда още две години преди смъртта му.

И все пак, такъв заем никога няма, дори не са предложени финансови кредити. Всъщност, даже са отказани.

Когато го питат, президентът Трумън отрича, че руснаците дори са кандидаствали за кредити, както и че Съединените щати са поканили Съветския съюз да преговаря за кредити, но той не бил отговорил.

През март, 1946 година, Държавният департамент на САЩ признава, че това не е истина и че през август миналата година, руското кандидастване за креди, всъщност било "изгубено" по време на трансфер на документи от Външната икономическа администрация.

Държавният секретар Джеймс Бърнс по-късно ще признае, че се е погрижил кредитите да не бъдат дадени, като е скрил папката с молбата:

"Скрих я в папката със забравени документи, погрижвайки се Фред Винсън, новият министър на хазната никога да не повдигне въпроса."

Рузвелт е предложил на Съветския съюз да стане от страните-основателки на Световната банка и Международния валутен фонд, но това също не е реализирано след смъртта му.

Причината - започването на Студената война (която Чърчил обявява без видима причина), което сега прави нещата невъзможни.

Удивително, но до голяма степен това лошо третиране на Съветския съюз произтича от възгледа, че на тях не може никога да им се вярва, както и че ако се възстановят, ще използват силата си за да ударят военно Великобритания и Съединените щати.

Продължаващият тогава страх е, че Сталин винаги е бил и ще бъде по-лош от Хитлер, както и че е въпрос на време преди съветският лидер да разкрие желанието си да властва брутално над Запада.

И все пак, 75 години по-късно, все още не е имало такъв опит. И този страх все още не е документално и фактологически потвърден, което го прави ни повече, ни по-малко, манифестацията на параноиден, ако не и лунатичен ум.

Днес Руската федерация е една от най-силните нации на света. Ядрените й оръжия и възпиращ капацитет са сред най-напредналите, ако не и най-добрите на света.

А руско-американските отношения са може би в най-лошата си точка, откакто са установени.

И така, питам ви, струваше ли си?

Други разбират, че подобна сила е непостоянна и винаги ще бъде такава. Те осъзнават, че е отворена кутията на Пандора и е пусната срещу света, като този път няма ограничения в мащаба на унищожението, което може да се нанесе, нито пък върху броя на тези, които могат да се доберат до това оръжие.

Днес се намираме в създадено от самите нас чистилище. Осъждаме себе си и бъдещите поколения на безкрайни възпирания и противопоставяния, от които няма излизане, докато светът със затаен дъх, седи като заложник.

Това ли наричаме сигурност? Това ли наричаме мир?

Това е дяволско извъртане на тези думи. Всъщност, то е най-бруталната форма на тирания, която като един луд, заплашва цели цивилизации.

В този случай използваме терор за да получим своето, а недоволните и непокорни всеки момент могат да бъдат превърнати в прах, ако кажат нещо против това.

Също така, няма никакво чувство за разум или разбиране, всичко е опиянено с колосалната си власт и не се интересува какво е било преди него, нито пък какво ще дойде след това. Обсесията е единствено с напускащото ни сега.

Няма бягство от този вид ад чрез дива сила. Това трябва вече да е ясно. Може да има само един край на тази ситуация, когато се обърнем към първоизточника й, който ни доведе до това ниво - слепият страх.

"Току-що спасихме два милиона американци"

Въпреки, че нападението срещу Пърл Харбър става на 7 декември, 1941 година, давайки на Съединените щати мотив за да влязат във войната директно, американците започват военновъздушната си кампания срещу Япония чак в средата на 1944 година.

Това, разбира се, е огромно забавяне в действието.

Разбирало се е от Съединените щати, че ще се нуждаят от Русия за да започнат атака срещу Япония.

Въпреки, че Германия и Япония са в партньорство и комуникация през войната, съюзническите страни не разглеждат военните действия срещу Токио като "свой проблем".

Генерал Макартър изчислява, че един милион американци ще загинат само в първата фаза на Тихоокеанската война. В същото време руснаците са тежко притиснати от американците да прекратят Пакта за неутралитет с Япония и да влезат в Тихоокеанската война, поради доста прозаичната причина, че така по-малко американци ще загинат.

В бележка до президента Франклин Делано Рузвелт, генерал Макартър пише:

"Трябва да направим всеки опит и усилие за да вкараме Русия в Японската война, преди да отидем в Япония, в противен случай ще поемем тежестта на японските дивизии и ще пожънем загубите".

"Не бих обмислял да тръгна срещу която и да е част от японските острови, освен ако японските армии в Манджурия не се задържат от руснаците", добавя генерал Макартър.

След цели три години на най-жестоки боеве срещу германските нацисти, при които загиват 25 милиона руски войници и цивилни, Русия вече е готова да влезе в друга война.

Само месеци след победата срещу нацистите, Русия е готова да предложи военна помощ на Съединените щати срещу Япония. Към този момент САЩ са претърпели минимални загуби спрямо руснаците, за сравнение.

Когато началникът на военноморските операции на САЩ, адмирал Кинг, е информиран, че руснаците със сигурност ще влязат във войната срещу Япония, той веднага коментира:

"Току-що спасихме два милиона американци".

"Никога няма да позволят на Хитлер да има бомба"

Към началото на октомври 1940 година, се е смятало от британците, че от U-235 може да се разработи бомба, както и че от американското крило са в консенсус с англичаните.

Въпреки това, президентът Франклин Делано Рузвелт си остава скептичен и колебаещ се за оторизирането на проекта за създаване на атомната бомба.

В продължение на още две години, президентът Рузвелт бави решението си, въпреки все по-настоятелните и подтикващи искания от британския премиер Чърчил и други.

През октомври 1941 година, ядреният физик Нийлс Бор и съпругата му тайно се срещат в неутрална Швеция с техния стар приятел и колега, професор Вернер Хайзенберг.

Проф. Хайзенберг работи за нацистите и информира Нийлс Бор за програмата за ядрено оръжие.

Той казва на Бор, че смята, че учените, които работят по проекта никога не биха позволили на канцлера Адолф Хитлер да притежава атомна бомба.

Към средата на 1942 година, президентът Рузвелт вече е убеден, че трябва да одобри вкарването на американския армейски инжинерен корпус в един пълномащабен проект за създаването на атомна бомба, кръстен Манхатънски инжинерен окръг или по-късно просто Манхатънски проект.

Манхатънският проект под ръководството на Ваневар Буш и Хенри Стимсън (американският министър на отбраната), в пика си дава работа на 120,000 души и построява и движи 37 установки на огромната за онова време цена от цели два милиарда долара.

Никой тогава не възприема Съветския съюз като потенциална заплаха, а по-скоро се притесняват от ужасяващата възможност, че Адолф Хитлер може да бъде първият с атомно оръжие.

Наш "приятел" или наш "враг" е Русия?

Нийлс Бор бяга от окупираната от нацистите Дания през септември 1943 година и пристига във Вашингтон на 8 декември, 1943 година.

Бор бързо е включен в цялата работа и става съветник на Манхатънския проект. Той дори предлага Съединените щати да работят с Великобритания и Русия за да установят международен контрол и инспекция на атомната енергия.

Неговите идеи са за атомна енергия, която се основава на "сътрудничеството", а не конфликта. Според Бор, Русия трябва да бъде включена възможно най-скоро за да се създаде взаимно доверие.

Президентът Франклин Д. Рузвелт дава задача на Бор да се срещне с британския министър-председател Чърчил през май 1944 година, за да го убеди по този въпрос.

Както можете да се досетите, срещата е пълна катастрофа.

Смятало се е от Уинстън Чърчил, както и много във военните среди на Съединените щати като генерал Гроувс, че ако Съветският съюз някога успее да създаде атомна бомба, това ще е десет или повече години след американците и техния Манхатънски проект.

Съответно се смята, че споделянето на знание с руснаците е "ненужно".

Въпреки, че Бор е най-изявен по тази тема, реалността е, че мнозинството от учените, които работят по Манхатънския проект са на подобни позиции като неговите.

От началото, дискусиите се провеждат между учените и военните по въпроса колко дълго Америка ще води пред другите.

Ако атомната бомба може да се запази в тайна за определен брой години, се смята от военните (с изключение на генерал Маршъл), че няма да има никаква нужда да се казва на руснаците.

Но ако това не може да стане, а учените са съгласни, че е невъзможно, то САЩ трябва да се изправят пред изключително опасния въпрос за едно оръжейно състезание.

Другата трудност е, че дори ако може да се поддържа тайната за няколко години, това ще постави под въпрос доверието на руснаците и потенциално може да заплаши американско-руския съюз.

Крайният въпрос следователно, е дали руснаците могат да бъдат смятани за "приятел" или за "враг" по въпроса за ядрената енергия.

Британският премиер Чърчил пише:

"Дори шест месеца биха направили голяма разлика, ако се стигне до разкриване на картите с Русия".

Уинстън Чърчил винаги е бил убеден, че подобен ден неизбежно ще дойде. Според него, руснаците рано или късно ще нападнат Британската империя. Интересно е, че той никога не се замисля и не отразява своята собствена роля в предизвикването на подобно нещо.

През юли 1944 година, Бор изпраща дълга бележка до президента Рузвелт, описвайки срещата си с руския физик Капица докато се намира в Лондон, както и за възгледа си, че руснаците наистина работят по създаването на атомно оръжие.

Според него, когато руснаците завладеят Германия, те ще имат достъп до "огромни ресурси за пълномащабно усилие", което ще доведе до "съдбоносна конкуренция" срещу американците, ако тайнствеността на Манхатънския проект продължава да се поддържа.

Президентът Рузвелт се среща с Нийлс Бор на 26 август, 1944 година и се съгласява, че Русия трябва да бъде уведомена.

На 18 септември, Рузвелт се среща с британския премиер Чърчил в Хайд Парк. Именно по време на тази среща се подписва спорно и често обсъждано решение, което остава в историята.

Става въпрос за една изключителна записка, която твърди, че атомната бомба трябва да се пази в тайна изключително и само между Съединените щати и Британската империя.

Тук за пръв път се споменава и възможната й употреба срещу японците.

При това споразумение, Уинстън Чърчил успява да убеди президента Рузвелт да се дистанцира от учения Бор, който е обвинен от британското разузнаване, че е руски агент, тъй като не е успял да ги уведоми за срещата си с руския физик Капица докато е бил в Лондон.

Подозирам, че никога няма да знаем защо или как Чърчил надделява на този ден, карайки Рузвелт да подпише подобно нещо, което е напълно нехарактерно за американския президент.

Най-вероятното обяснение е, че Франклин Делано Рузвелт се сеща, че може да въведе нови аргументи в по-нататъшна дискусия и да запази позициите си, както често прави когато си има работа с Чърчил. В крайна сметка, съвместен меморандум съвсем не е обвързващо споразумение.

Може би най-голямата грешка на президента Рузвелт по този въпрос е, че предполага, въпреки западащото си здраве, че ще доживее да види края на войната.

На 30 септември, 1944 година, след среща с президента Рузвелт, който със сигурност ги води в тази посока, Ваневар Блуш, заедно с Джеймс Конънт ще изработят документ, който напълно ще отхвърли курса на действие, който е очертан при меморандума с Чърчил.

Този документ е озаглавен "Основни точки относно бъдещето международно справяне с въпроса на атомните бомби".

В бележката се казва, че "би било височайша глупост за Съединените щати и Великобритания да предполагат, че винаги ще продължат да водят в това ново оръжие".

Следователно, най-опасно ще бъде да се продължи поддържането на тайната на съществуването и целта на проекта пред руснаците.

Бележката продължава с това как международният обмен на информация трябва да се проведе, без да уточнява пред съюзника как се създава атомното оръжие.

И все пак се говори за разкриване пред руснаците на това как може атомната енергия да се употребява за различни ползи на добра воля.

Все пак, добрата воля е всичко, което от американска страна имат, тъй като подобен проект не може да се държи в тайна завинаги. Съответно, той трябва да се представи с доверие, а не да се дава впечатлението, че подобна мощ се крие за да се наложи Америка над другите.

Ако Съединените щати, които са най-силната държава в света отговорят на проблема със страх и недоверие, как биха могли те да очакват, че ще работят с пълен капитал от доверие в по-уязвима ситуация?

На 15 март, 1945 година, само един месец преди да почине президентът Рузвелт, той се среща със Стимсън и води последната си документирана дискусия за проекта за атомната бомба.

Стимсън пише следното за срещата:

"С него преминахме през двете школи на мисълта, които съществуват що се отнася до бъдещия контрол на този проект след войната, в случай, че е успешен."

"Едната от тях е тази, която проповядва таен опит да се контролира проекта от тези, които вече имат власт над него, а другата подкрепяше международния контрол, на базата на свободата на науката и достъпа", пише Стимсън.

"Казах на президента, че тези неща трябва да се уредят преди първата бомба да се използва, както и че той трябва да е готов с изявление за пред хората за тези неща веднага щом всичко бъде готово. Рузвелт се съгласи с това", добавя той.

На 12 април 1945 година, Франклин Делано Рузвелт умира, четири месеца преди употребата на първата атомна бомба над Япония. Умирайки Рузвелт не оставя написано официално изявление относно това коя линия на действие Съединените щати трябва да приемат.

Човекът, който ще го смени като президент дори не е бил наясно, че подобен проект за атомно оръжие съществува....

"Президентът ми е приятел"

Съветският лидер Йосиф Сталин казва за Рузвелт през юли 1944 година:

"Президентът ми е приятел, с него винаги ще се разбираме."

Рузвет от своя страна ще отбележи следващия месец, по време на конференцията в Дъмбъртън Оукс следното:

"В Техеран маршалът и аз се опознахме. Паснахме си чудесно. Разчупихме леда, ако въобще е имало лед и оттогава вече, не е имало никаква студенина между нас".

Финалният документ, който се представя в Дъмбъртън Оукс е резултат от пет години фина настройка от страна на президента Рузвелт.

Съветска Русия, Китай, Британската империя и Съединените щати, след обсъждане и с Франция, е решено да бъдат петте перманентни страни-членки на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации.

На годишната си юбилейна реч на 6-ти ноември 1944 година, Сталин заявява:

"Можем ли да разчитаме на това, че действията на тази международна организация ще бъда достатъчно ефективни?"

"Те ще бъдат ефективни, ако великите сили, които понесоха тежестта и бремето на войната срещу хитлеристка Германия, продължат да действат в духа на единството и хармонията", заявява Сталин.

"Няма да бъдат ефективни, ако това ключово условие се наруши", добавя съветският лидер.

Първото успешно изпитание на атомната бомба става на 16 юли, 1945 година в Аламогордо, Ню Мексико. Седем дни по-късно, Сталин е информиран на Постдамската конференция от новия президент Хари Трумън, че Америка вече притежава бомбата.

Трумън, противно на това, което е посъветван, не споменава никакво сътрудничество, нито пък, че иска да направи света по-мирен и сигурен. Той също така не предлага да сподели информация с руснаците, дори и на принципа quid pro quo.

Новият американски президент просто съобщава на Йосиф Сталин, че Съединените щати вече имат атомна бомба.

И Уинстън Чърчил и Клемент Атли също присъстват на Постдамската конференция. Причината е, че Чърчил всъщност е привършил мандата си като министър-председател на Великобритания.

Последният му ден на поста като британски лидер официално е 26 юли, 1945 г., което съвпада с Постдамската конференция, проведена от 17 юли до 2-ри август, 1945 година.

Британските граждани дават ясно да се разбере каква е позицията им по отношение на действията на Чърчил в тази ужасна война.

На 6 август "Малкото момче", първата атомна бомба е пусната над японския град Хирошима.

На 9 август, в 1:00 сутринта, един милион съветски войници прекосяват границата в източна Манджурия, изправяйки се срещу японската Квантунска армия в кулминацията на десетмесечно планиране.

По-късно същия ден, втората атомна бомба "Дебелака" (кръстена на Чърчил) е пусната над Нагазаки. Руснаците са напълно изненадани и смаяни.

На 10 август Япония капитулира.

По-късно президентът Трумън пише в писмо до дъщеря си Маргарет, че решението да се пусне бомбата, "не трудно решение.... не беше решение, за което ти ще трябва да се притесняваш".

Ядреният физик Юли Харитон изразява всеобщата руска реакция, когато пише, че двете бомби, пуснати над Япония са използвани като "атомно изнудване срещу СССР".

"Като заплаха за започването на нова, дори още по-ужасна и разрушителна война", ако Русия откаже да играе по правилата, начертани за нея.

С тази ужасяваща демонстрация на сила, по-голямата част от света бързо забравя, че руснаците въобще са били готови да влязат в Тихоокеанската война, за да "спасят американски животи".

Няма съмнение кой път щеше да избере Франклин Делано Рузвелт, ако беше живял по-дълго.

Международният контрол на базата на свободния достъп е почеркът на президента Рузвелт.

Една силна международна организация е целта на живота му. Плановете му за следвоенно ограничаване на оръжията от самото начало са базирани на паритет между четирите сили - Съветския съюз, Китай, Британската империя и Съединените щати.

На 11 април, 1945 година, денят преди Рузвелт да умре, той пише чернова на реч, която е трябвало да изнесе в близките дни. Смята се, че това е последното му послание към американците:

"Трябва да продължим да правим всичко по силите си, за да надмогнем съмненията и страховете, невежеството и алчността, които направиха този ужас възможен....

Днес сме изправени с водещия факт, че ако цивилизацията иска да оцелее, трябва да култивираме науката на човешките отношения - възможностите на всички хора да живеят заедно и да работят заедно, в същия свят, в мир помежду си....

Работата, приятели, е мирът. Повече от край на войната, това трябва да е край на началото на всички войни. Да, край, завинаги на това непрактично, нереалистично уреждане на различията между правителствата чрез избиването на маси хора....

Единствените ограничения пред осъзнаването ни на утрешния ден, ще бъдат нашите днешни съмнения. Нека да се движим напред със силна и активна вяра."

Да бъде или да не бъде

Към края на войната, контрастът между Съединените щати и Съветския съюз е огромен.

Съединените щати представляват над половината от производствения капацитет на света, повече от половината от производството на електричество на планетата. Америка държи две трети от световните златни резерви и половината от валутните резерви.

Тя е претърпяла 405,000 загуби или 0,03 процента от населението си.

Русия от другата страна е изгубила 27 милиона души или 16 процента от населението си. Германците опожаряват 70,000 руски села и унищожават 100,000 ферми.

Двадесет и пет милиона руснаци са бездомни. Над 32,000 фабрики и 65,000 железопътни линии са унищожени. Големите градове на Русия - Ленинград, Сталинград и Москва са в руини.

Въпреки, че руснаците са получавали доставки и помощи от Съединените щати (пряко възраженията на Чърчил), това което им позволява да победят Вермахта е тяхната сила на духа и воля.

Ако Русия беше паднала, щеше да бъде много по-тежко за Великобритания, която в пика си има пехота от в пъти по-малка от другите.

Президентът Рузвелт обещава един тридесетгодишен, следвоенен заем на руснаците, за да им помогне да се възстановят след войната. Това се обсъжда още две години преди смъртта му.

И все пак, такъв заем никога няма, дори не са предложени финансови кредити. Всъщност, даже са отказани.

Когато го питат, президентът Трумън отрича, че руснаците дори са кандидаствали за кредити, както и че Съединените щати са поканили Съветския съюз да преговаря за кредити, но той не бил отговорил.

През март, 1946 година, Държавният департамент на САЩ признава, че това не е истина и че през август миналата година, руското кандидастване за креди, всъщност било "изгубено" по време на трансфер на документи от Външната икономическа администрация.

Държавният секретар Джеймс Бърнс по-късно ще признае, че се е погрижил кредитите да не бъдат дадени, като е скрил папката с молбата:

"Скрих я в папката със забравени документи, погрижвайки се Фред Винсън, новият министър на хазната никога да не повдигне въпроса."

Рузвелт е предложил на Съветския съюз да стане от страните-основателки на Световната банка и Международния валутен фонд, но това също не е реализирано след смъртта му.

Причината - започването на Студената война (която Чърчил обявява без видима причина), което сега прави нещата невъзможни.

Удивително, но до голяма степен това лошо третиране на Съветския съюз произтича от възгледа, че на тях не може никога да им се вярва, както и че ако се възстановят, ще използват силата си за да ударят военно Великобритания и Съединените щати.

Продължаващият тогава страх е, че Сталин винаги е бил и ще бъде по-лош от Хитлер, както и че е въпрос на време преди съветският лидер да разкрие желанието си да властва брутално над Запада.

И все пак, 75 години по-късно, все още не е имало такъв опит. И този страх все още не е документално и фактологически потвърден, което го прави ни повече, ни по-малко, манифестацията на параноиден, ако не и лунатичен ум.

Днес Руската федерация е една от най-силните нации на света. Ядрените й оръжия и възпиращ капацитет са сред най-напредналите, ако не и най-добрите на света.

А руско-американските отношения са може би в най-лошата си точка, откакто са установени.

И така, питам ви, струваше ли си?

 

 

Синтия Чанг   Превод: СМ

Станете почитател на Класа