Може ли еврото да разруши Европа?

Може ли еврото да разруши Европа?
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    25.02.2020
  • Сподели:

Еврото е религията на новия век, с неговите лъжепророци и проповедници, готови да пратят всеки несъгласен на кладата, с неговите истерични сектанти. Вече е невъзможно да се направи трезва равносметка за ползите и най-вече за вредите от еврото. Критичните гласове почти не се чуват. Еврото се превърна в символ на загубата на политически и икономически разсъдък, в самодостатъчна хипотеза, която оправдава мълчанието по всички останали проблеми. Ожесточените реакции и откровените лъжи по отношение на еврото във френската преса засилват още повече съмненията. Политическите лидери възхваляват единната европейска валута, водени от опортюнизъм, с цел да не изгубят избиратели. Но така само усилват недоволството от медийното затъмнение. В крайна сметка, всяко лесно решение се обръща срещу авторите си.

 

 

Европейският съюз, който се нарича „Европа“, но всъщност представлява само нейна фракция, отдавна не вдъхновява. Разлюбването му е осезаема реалност от години.

Това разлюбване очевидно нараства сред страните членки и очевидното доказателство за това е възходът на партиите, определяни от едни като „популистки“, а от други – като евроскептични. Този съюз в момента преживява най-дълбоката си криза, изразяваща се в криза на идентичността (какво всъщност е ЕС?), но също и функционална криза, която намира своето проявление в Брекзит и в засилващата се опозиция на страни като Унгария, Полша, Словакия, Австрия и Италия срещу останалите страни членки. Фактът, че френският президент Еманюел Макрон се позиционира като противник на унгарския премиер Виктор Орбан и на италианския външен министър Матео Салвини, е поредното доказателство за дълбоките дезинтеграционни процеси в Европейския съюз.

Кризата засяга всички сфери, като се почне от мигрантския въпрос, през иконоиката, та до разногласията по така наречените „европейски ценности“. Вече всички си дават сметка, че икономическото здраве на Германия бе постигнато за сметка на останалите страни. Което, от своя страна, поражда осезаемо недоволство спрямо Германия във все повече страни.

До голяма степен отговорността за това е и на Европейския икономически и паричен съюз (ИПС), наричан по-просто „еврозоната“. Създадена първоначално с цел да ускори евроинтеграцията, тя постигна обратен ефект. Но европейските лидери, както и част от общественото мнение, не смеят да си го признаят. Основната причина е, че ИПС и еврото още самото си начало бяха политически проект и този проект трябваше да изпълни една замаскирана цел: конструирането на „Федерална Европа“. Струва си да анализираме този феномен, да видим как беше създадено еврото и да проследим последиците му върху страните от Европейския съюз.

Отвъд кризите в отделните страни, за всяка от които си има специфични причини, отвъд кризата с управлението на еврозоната, която впрочем беше предвидима, но доведе до противопоставяне между Германия и Франция, самата европейска валута - еврото, е в криза от 2008 година.

Тази криза беше предвидима още преди години, тъй като структурните дефекти на еврозоната бяха ноторно известни на икономистите, включително и на привържениците на еврото. Дисбалансите, заложени още с въвеждането на еврото, се отразиха негативно върху икономиките на страните от еврозоната. Кризата от 2007-2008 година бутна доминото, но това беше неизбежно заради вроден дефект, който се прояви при първите признаци на икономическа дестабилизация. Мнозина си мислят, че кризата на еврото е зарадвала американския естаблишмънт. Нищо подобно. Едно политически отслабено, но съществуващо евро, обект на интерес от страна на международни спекуланти и спирачка за европейските икономики, е идеалният вариант за Вашингтонската върхушка.

Във Франция върху еврото тегне странно табу, на което робуват както десницата, така и левицата, че даже и крайната левица. По много причини. Единната валута вече не се възприема като инструмент, за който се съди по резултатите, а като фетиш в религиозния сисъл на думата.

Еврото е религията на новия век, с неговите лъжепророци и проповедници, готови да пратят всеки несъгласен на кладата, с неговите истерични сектанти. Вече е невъзможно да се направи трезва равносметка за ползите и най-вече за вредите от еврото. Критичните гласове почти не се чуват. Еврото се превърна в символ на загубата на политически и икономически разсъдък, в самодостатъчна хипотеза, която оправдава мълчанието по всички останали проблеми. Ожесточените реакции и откровените лъжи  по отношение на еврото във френската преса засилват още повече съмненията. Политическите лидери възхваляват единната европейска валута, водени от опортюнизъм, с цел да не изгубят избиратели. Но така само усилват недоволството от медийното затъмнение. В крайна сметка, всяко лесно решение се обръща срещу авторите си.

В същото време кризата е обект на голям брой технически изследвания, на политически и икономически анализи. Тези текстове разглеждат различни аспекти на въпроса, представят различни гледни точки, но всички те стигат до едно и също заключение: еврото е несигурно. Някои от участниците в този дебат дори не са европейци, като Джоузеф Стиглиц, например, който често анализира ефекта от еврото.

Има различни теории за произхода на еврото. Някои го свързват с теорията за „оптималните парични зони“, според други, по-разумни, то е отговор на постоянните обменни кризи, от които Общият пазар, а по-късно Европейският съюз, страдат. Но истинските причини за еврото си остават непознати и скрити. От тази потайност и прикритост произтичат голяма част от политическите и икономически илюзии, които доминират съвременния дебат, в това число и илюзията, че еврото може да бъде демократизирано. Неспособността да разберем защо еврото е несъвършен по дефиниция механизъм и не може да бъде друг, произтича от тази тайнственост на произхода му. Но дали еврото наистина е върховното решение на кризите в европейската парична система?

Преди това трябва да си отговорим на друг ключов въпрос. Защо еврото беше създадено като единна, а не като обща валута? Една обща валута, замислена като допълнение към националните валути и като инструмент при международните стокови и капиталови сделки в определена географска зона, би имала стабилизиращата роля на единната валута, но с по-гъвкави обменни курсове.При общата валута никой не е длъжен да фиксира завинаги обменния курс на валутите на страните членки. Тези отношения могат да се променят с оглед на икономическата ситуация на всяка отделна страна.

Само че общата валута изисква въвеждането на строги правила, ограничаващи движението на капитали, за да се избегнат спекулации вътре в зоната. Именно тук е голямата спънка. Защото европейските страни заложиха на тоталната финансова либерализация. Този избор, продиктуван до голяма степен от европейските социалисти, е в основата на това да бъде предпочетена много по-опасната единна валута. Като причина за този избор се изтъкват кризите в Европейската валутна система (ЕВС). Но историята на тези кризи беше пренаписана от привържениците на единната валута. Впрочем, всички те забравят да уточнят, че страните, които членуват в ЕВС, правят всичко възможно, за да улеснят спекулациите. Така че еврото още от самото си начало се базира на една голяма лъжа.

Създаването на Европейската валутна система е обявено през март 1979 г., след едногодишни успешни преговори. Проектът за икономически и паричен съюз получава нов импулс със създаването на Европейската валутна система и европейската парична единица (екю) — виртуална валута, използвана като разчетна единица. В рамките на Европейската валутна система страните от ЕС се споразумяват да поддържат курса на валутите си в рамките на определен марж на колебание. Така е поставено началото на валутния механизъм. Първоначално той успява да стабилизира курса на европейските валути. Лекото обезценяване на дойче марката на 23 септември 1979 г. не предизвиква сериозни трусове. Първите проблеми възникват с идването на Франсоа Митеран на власт и трите последователни обезценки на франка. Така „се забравя“, че Европейската валутна система функционира успешно, независимо от някои дефекти и постепенното отваряне на икономиките към свободното движение на капитали, в продължение на близо девет години.

През 1992 г. една жестока спекулация, започнала като следствие от проваления датски референдум за ратифицирането на Договора за Европейския съюз, предизвиква обезценката на италианската лира и испанската песета. Малко след това британската лира е принудена да напусне ЕВС. През 1993 г. нова вълна от спекулации опустошава резервите на Френската национална банка. Маржовете на колебанията скачат от 2,5 % на 15 %, вследствие на което ЕВС рухва през лятото на 1993 г. Провалът се обяснява със спекулация, която не е могла да бъде предотвратена поради съществуващите „полумерки“. И се поставя въпроса дали въвеждането на една единна валута няма да предотврати подобни кризи в бъдеще. Започва кампания по утвърждаването на единната валута като най-доброто средство срещу подобни финансови спекулации. Така, поне според официалната версия, се ражда идеята за „единната валута“ и в частност за Европейския икономически и паричен съюз. Еврото се „продава“ на политиците като система за противодействие на спекулата. Към днешна дата сме наясно, че това не е така. Спекулата се пренесе от обменния курс към лихвения процент на суверенния дълг между страните. Въпреки това, още в началото на 90-те възникват много въпроси, свързани както с реалната преценка на групата от страни, създателки на Европейския икономически и паричен съюз като „оптимална монетарна зона“, така и с оставените вратички за спекулации от рода на тези, довели до краха на ЕВС. Именно свободата, оставена на финансовите пазари при определянето на валутните курсове, позволява на професионалния спекулант Джордж Сорос да играе и да спечели срещу централните банки. Възможностите на последните се оказват задминати от огромните финансови потоци, които спекулантът е в състояние да мобилизира, благодарение на тоталната свобода, която цари (и продължава да цари) на обменните пазари по отношение на европейските валути.

Така „необходимостта“ от създаването на Европейския икономически и паричен съюз възниква вследствие на отказа да бъдат ограничени възможните спекулативни движения на обменните курсове чрез създаването на механизъм за контрол на капиталите. Само че това, което навремето се представя като „очевидност“, е опровергано от серията кризи, които светът преживя от края на 90-те до днес.

Да отбележим мимиходом, че никой досега не е чувал за спекулации с китайския юан, например. Защо ли? Ами защото юанът винаги е бил солидно защитен от система за контрол. Самата идея за допълнително въвеждане на контролни механизми ще ви накара да се чувствате като питекантропи в очите на индивидите от „Тера Нова“ – тинк-танк, близък до френската социалистическа партия, чието единствено достойнство е, че се състои от достатъчно на брой, но ненужни хора. Впрочем, дори и Международният валутен фонд подчерта необходимостта от контрол върху движението на капитали след финансовата криза от 1997-1998г., послужила за урок на много икономисти. Всъщност либерализацията на движението на капитали, към която се присъединиха основните развити и много развиващи се страни (с изключение на Китай), не допринесе по никакъв начин за растежа. Напротив, тя се превърна в дестабилизиращ фактор за икономиките.

Френският икономист, носител на Нобелова награда - Морис Але, доказа, че плаващите валутни курсове са в основата на международните финансови сътресения. Само че ако бяха въведени контролни механизми на планетарно ниво, които да позволят връщането към системата на фиксирани курсове или най-малкото да засилят контрола на централните банки в отделните страни, щеше да изчезне интересът към единната валута... Несъмнено това бе причината да се упорства в грешката на т.нар. експерти от фондации като „Тера Нова“ и тем подобни, както и в тяхната неспособност да си признаят грешката.

Тъкмо с желанието на Германия да се възползва от финансовите пазари, за да „нормализира“ икономическите политики на останалите държави членки, съчетано с финансовите интереси на Великобритания, се обяснява абсолютната и инатлива опозиция срещу въвеждането на допълнителен, макар и частичен, контрол  върху финансовите пазари. Франция правилно предугади усложненията от британската позиция, но проспа тази на германците. Германия умишлено остави вратичка за спекулантите, за да има оправдание за по-нататъшния си натиск за създаването на единната валута. После извърши рецидив, като настоя за вписването на „пълната свобода на капиталите“ в Лисабонския договор (чл.63), независимо дали се касае за движение извън страните от ЕС или вътре в рамките на Съюза. Упорството е любимият грях на дявола.

Добре е да извлечем урок от този позабравен епизод. ЕВС можеше да е ефективен, ако беше овладяна спекулата. Ако вместо екюто, беше създадена истинска обща валута, защитена от спекула чрез контрол върху капиталите, гарантиращ прекъсване на връзката с финансовите пазари извън еврозоната, системата щеше да е напълно надеждна. 

Така че провалът на ЕВС изобщо не е технически, а изцяло продукт на политическа воля. Германия прави всичко възможно, чрез ограничаване на ЕВС, да представи еврото като неизбежно. Това беше и си остава рискован ход. Той почива върху способността, реална или имагинерна, на Германия да налага волята си над партньорите. И не е никак невинен, тъй като понастоящем Германия извлича най-големи печалби от еврото.

За никого не е тайна, че Европейският икономически и паричен съюз надхвърля пределите на Европейския съюз. Така е от самото начало, та до днес. Което не пречи еврото да се възприема като важен двигател за политическото структуриране на една „федерална Европа“.

Представена по този начин, позицията на привържениците на еврото изглеждаше доста брутална. Затова, след като се опитаха да маскират еврото като един вид гаранция срещу спекулата и валутните колебания, те започнаха да рекламират еврото като средство за осигуряване на растежа в Европа. Всички трудове по темата от 90-те години изтъкват невероятните предимства, които би осигурила единната валута на приелите я страни. Но много скоро резултатите ги опровергават. Вярно, че повечето от тези изследвания почиват на крехка методологична е теоретична база. Към днешна дата е ясно, че ефектът от еврото върху вътрешната търговия на страните от Европейския икономически и паричен съюз е силно надценен.

Което не пречи на голям брой политици да претендират, че самото въвеждане на еврото ще повиши растежа на страните членки с около 1%. Нищо подобно не се случи. Впрочем еврото наистина оказа известен ефект върху търговията вътре в еврозоната, но той се изрази основно в промяна на търговските потоци между страните, така че някои от тях се деиндустриализираха за сметка на други (като Германия), която се възползва в най-голяма степен от еврото. Всичко това поставя под въпрос икономическата целесъобразност от въвеждането на единната валута. Тя по-скоро допринесе за задълбочаване на разликите между страните членки, в което няма нищо изненадващо, впрочем, тъй като гъвкавостта на валутните курсове между отделните страни имаше фундаменталната цел да компенсира тези разлики.

Ще се чуят, разбира се, оправдания, че това се случва, понеже „еврозоната“ не е завършена: няма общ бюджет (или поне не в необходимия размер), нито фискален съюз, нито трансферен съюз. Но тази неспособност да бъде реализирана така наречената „глобална програма" на еврото е резултат от институционалната съпротива на много страни, и на първо място на Германия. Тази последната никога не се е застъпвала за създаването на федерален бюджет, а единствената приемлива форма на „федерализъм“ за нея е контролът върху бюджетите на останалите страни. Германия винаги се е противопоставяла по най-категоричен начин на предложенията за създаване на „трансферен съюз“ - едно съвсем логично настояване в контекста на перспективата за създаване на Европейски съюз от федерален тип. Нещо повече, Германия използва ЕС, за да преследва собствените си национални интереси за сметка на останалите страни.

Така че несъвършенството на „еврозоната“ не е от конюнктурен характер, както се опитват да го представят, а от структурен характер. Германия създаде умишлено тази ситуация, защото единствено тя й беше изгодна. Оттук насетне бъдещето на Европейския икономически и паричен съюз изглежда повече от мрачно. Този „съюз“ вероятно ще последва съдбата на други подобни „съюзи“, тоест ще се саморазпусне. Но с това рискува да повлече след себе си разпада на самия Европейски съюз.

Еврото срещу Европейския съюз

Нека да сравним резултатите на еврозоната с тези на други страни. От таблиците по-долу са изключени страните от Далечния Изток, чиято динамика не се различава особено, но са включени две европейски страни, които не са приели еврото като единна валута (Великобритания и Швеция), както и САЩ, често представяни като модел на федерална държава, следван от ЕС. Еврозоната е представена от 11 страни, съставляващи 96% от общия БВП, избрани поради съображения за статистическа достоверност. Първото, което прави впечатление е, че тази предсатвителна за „еврозоната“ група от държави се отличава с по-нисък растеж, в сравнение с трите страни извън еврозоната.

 

 

Трите разглеждани периода съответстват на въвеждането на еврото (1994-2000), след това на създаването на еврозоната и накрая – на времето след голямата финансова криза. От данните е видно, че през цялото време еврозоната изостава по отношение на растежа, независимо от периодите. Това означава, че еврото представлява по-скоро спирачка. Нещо повече, с изключение на периода на въвеждане на еврото, съпътстван от известна еуфория в част от страните, изоставането по отношение на икономическия растеж се увеличава, в сравнение с другите европейски страни и САЩ.

Ножицата между нивата на растеж се отваря и еврозоната постепенно започва да изостава, както в сравнение с европейските страни извън еврозоната като Швеция и Великобритания, така и в сравнение със Съединените щати, независимо от световната икономическа конюнктура.

Така че въвеждането на еврото не само че не е донесло „печалба“, както непредпазливо тръбят Жак Делор и други европейски лидери в края на 90-те, но изглежда, че допринася за инертността на членуващите в зоната страни, дори във фазите на подем в международната конюнктура. Така например, в периода на „пост-финансовата криза“, който продължава от 2009 до 2017 г., еврозоната бележи изоставане в растежа от 7,1% от БВП в сравнение с Великобритания, с 10,1% в сравнение със САЩ и от 13,1% в сравнение с Швеция.

 

 

На практика еврото функционира като валяк, който руши въвелите го страни. Нещо повече, предвид глобалната икономическа тежест на еврозоната, този разрушителен ефект върху растежа се разпростира и върху страните извън еврозоната. От тази гледна точка, еврото се явява проблем не само за страните, които са го приели, но и за цялата световна икономика. Дори можем да заключим, че най-развитите страни от еврозоната пропорционално са понесли по-големи щети от еврото в дългосрочен план. Но извън проблема с растежа, еврото изглежда не упява да предпази страните, които са го въвели, от колебанията на същия този растеж.

Така например, еврозоната, независимо от колективния си характер, преживява по-големи колебания, отколкото трите страни, които използваме за сравнение.  

Тези проблеми произтичат както от структурата на еврозоната, в която не се предвиждат промени, така и от политиката на Германия в рамките на еврозоната. Всичко това допринася за превръщането на еврото в проблем както за страните, използващи тази валута, така и за страните, търгуващи с тази зона. Излиза, че еврото играе разрушителна роля в процеса по изграждането на Европейския съюз.

 

 

Еврото и Икономическият паричен съюз

Нека да видим по какъв начин се отразява еврото върху икономиките от еврозоната (или ИПС). В таблицата по-долу са представени данните за пет страни (Германия, Белгия, Франция, Италия и Испания). Икономиките на тези пет страни съставляват над 80% от общия БВП на еврозоната. Тези данни се отнасят към три основни периода. Първият - от 1993г. до 2000 г., е показателен за периода преди въвеждането на еврото. Вторият – от 2001г. до 2008г., обхваща първата фаза на еврото, преди финансовата криза от 2008-2009г. Третият – от 2009г. до 2017г., е „посткризисният“ период.

 

 

С изключение на Германия, чиято икономика се възползва максимално в „посткризисния период“ от един силно подценен валутен курс в сравнение с този на дойче марката, в случай, че последната се беше запазила, е ясно, че въвеждането на еврото представлява мощна спирачка за растежа. Испания е единствената страна, която убягва на този феномен поради две основни причини – значително намаляване на лихвените проценти и надуване на имотния балон, който ще се спука с драматични последствия при настъпването на кризата от 2008-2009 г. В този смисъл, испанският растеж се определя като нездрав, даже патологичен. Имотният балон пък, от своя страна, е частично предизвикан от драстичния спад на лихвите вследствие на приемането на еврото. Тоест, ако не беше еврото, можеше да се поддържа много по-здравословен растеж.

При останалите страни забавянето на икономиката е повече от очевидно, при 10% по-нисък растеж в Белгия и 58% - в Италия. Пропорционално погледнато, Германия и Франция имат сходен резултат, като забавянето на икономиката в Германия е с 28%, а във Франция – с 30 процента.

Ефектът на забавяне е още по-видим при данните за БВП на глава от населението:

 

 

Тези цифри, естествено, не дават представа за начина на разпределение на богатствата сред населението, но дават представа за размера на наличните средства. Можем да заключим, че в петте примерни страни се наблюдава значителен спад между първия и втория период, като този спад е най-нисък в Германия и много по-съществен в Италия и Испания.

Повече от ясно е, че въвеждането на еврото не само е забавило развитието на страните от Икономическия и паричен съюз спрямо техните международни конкуренти, но е пречупило динамиката на растежа в страните членки на ИПС както количествено, така и качествено, което си пролича най-добре при пукването на имотния балон в Испания.

Еврото е един „монетарен Атила“: където мине, трева не никне.

Във Франция то оказва разрушителен ефект както върху растежа, така и върху заетостта. То разрушава равновесието между бюджетите на различните системи за социална защита (безработни, пенсии) и публичния бюджет. Но ако можем лесно да изчислим какво ни е струвало еврото (като растеж, безработица и различни дефицити),  то много по-трудно е да измерим до каква степен то е деформирало нашата икономика и нашето общество. Защото щетите от еврото не са само директни. То е фактор и за финансиаризацията на нашите икономики, за деформацията на тяхната структура и за нарастване на социалните неравенства. От тази гледна точка, равносметката от въвеждането на еврото тепърва ще се пише.

 

* Жак Сапир е професор по икономика в Парижкото Висше училище за социални науки, чуждестранен член на Руската Академия на науките.

 

 

 Жак Сапир, lenouveaucenacle.fr   Превод (със съкращения): "Гласове"
Прочетена 174 пъти

Станете почитател на Класа