„Воля за власт“ или как нацизмът си присвои Ницше

„Воля за власт“ или как нацизмът си присвои Ницше
  • Автор:  e-vestnik
  • Дата:  
    07.10.2019
  • Сподели:

Б.р. – за първи път на български излиза мащабна биография на Фридрих Ницше, един от най-големите мислители на XIX век – философ, литератор, изкуствовед, музикант, чиито идеи повлияват дълбоко европейската и световна култура до наши дни, като в същото време са обект на полемики, спекулации и противоположни интерпретации. Ницше е една от най-загадъчните фигури във философията. Неговите концепции за свръхчовека, волята за власт и робския морал променят фундаментално разбирането за човешката същност.

Като се опира на документи, проучвания, писма, както и на трудовете на Ницше, британската писателка и историк Сю Прюдо обрисува света на един блестящ, ексцентричен и дълбоко смутен човек, хвърляйки светлина върху събитията и хората, формирали живота и работата му. От християнското му възпитание, засенчено от мистериозната смърт на баща му, през учителската му кариера, отношенията му с видните интелектуалци на неговото време, самотното философстване по високите планини, до драматичния му психически срив. Сю Прюдо успява с малко щрихи ярко да пресъздаде интелектуалната, културната и политическата атмосфера в Европа от втората половина на ХIХ в.

Сю Прюдо е родена през 1946 г. в Лондон, Великобритания. Автор е на редица награждавани биографични книги. Забележителната ѝ творба „Аз съм динамит. Животът на Ницше“ (Ера, превод Марин Загорчев) е носител на една от най-авторитетните британски литературни награди. Следва откъс.

 

 

Елизабет умира през 1935, по което време стажът ѝ като отговорник за публикациите на Ницше е над два пъти по-дълъг от шестнайсетте години между публикуването на първата му книга, „Раждането на трагедията“, и написването на последната, „Ecce homo“. През тези години Елизабет е паякът по средата на Ницшевия архив, вплитащ думите на брат си в собствената си паяжина и помпащ репутацията си чрез представянето му като мистичен пророк на собствените ѝ убеждения. Елизабет никога не е разбирала концептуалния трус, който стои в основата на Ницшевата мисъл. Никога не е разбирала неговото отричане на всички системи и философии, които свеждат света до само една система. Революционното му противопоставяне срещу всичко сигурно, поради което нарича себе си философ на „може би“, е над интелектуалните ѝ способности.
Тя пренебрегва неговата представа за себе си като за шегаджия – философ, който предпочита да го смятат за шут, а не за светец. Пренебрегва идеята му, че няма едно-единствено определение за истината, а тя може ползотворно да се разглежда като въпрос на перспективи. Пренебрегва идеята му, че не съществува никакъв вечен паяк-разум, а има само случайности на дансинга на живота и това не прави съществуването по-малко смислено. Макар че има пълен контрол над неговите трудове, Елизабет дори не проумява целта на главното му интелектуално изследване – как да намерим стойност и смисъл в несигурната вселена, в която не съществуват нито идеалното, нито божественото.
През 1901 г., само година след смъртта на Ницше, Елизабет публикува „Воля за власт“ (Der Wille zur Macht) като том XV на събраните му съчинения. Книгата се състои от четиристотин осемдесет и три афоризма, подбрани от Nachlass, бележки и чернови, които Ницше никога не е възнамерявал да предостави на някого друг да ги чете, камо ли да се публикуват. Ницше винаги е бил невротично придирчив по отношение на това кое в края на краищата да бъде публикувано, както личи от кореспонденцията му с Гаст и неговите издатели.
Това, което Елизабет публикува във „Воля за власт“, не отразява неговите окончателни възгледи по никоя тема. За второто издание на книгата през 1906 г. Елизабет е утроила нейния размер: от четиристотин осемдесет и три афоризма са станали хиляда шейсет и седем. Елизабет се наслаждава на своя посмъртен редакторски контрол. Изображенията са важен компонент на ницшеанската легенда и Елизабет поръчва мускулести скулптури, пищни картини и ефектно осветени снимки. Ницше дори е изобразен като Христос с трънен венец.
С пълен контрол върху публикациите, тя издава книги, статии и подбира откъси от неговите съчинения. След като няма кой да опровергае нейната версия за събитията, Елизабет пише скалъпен втори биографичен том, „Ницше самотникът“, съдържащ ненадежден преглед на кореспонденцията му с Вагнер, и „Ницше и жените“, където преследва лично отмъщение срещу Лу.
След разширената си версия на „Воля за власт“ тя е номинирана за Нобелова награда за литература за 1908 г. Ще бъде номинирана още три пъти за писанията си за брат си. Университетът в Йена ѝ присъжда почетна докторска степен, след което тя оформя подписа си в окончателната му форма: Frau Dr. Phil. H.C. Elisabeth Förster-Nietzsche. В годините преди Първата световна война, докато Хари Кеслер все още има влияние, интересът към архива е космополитен и интелектуален. Сред изтъкнатите ницшеанци са Хуго фон Хофманстал, Стефан Георге, Рихард Демел, Рихард Щраус, Томас Ман, Хайнрих Ман, Мартин Бубер, Карл Густав Юнг, Херман Хесе, Паул фон Хайзе, Райнер Мария Рилке, Макс Брод, Алберт Швайцер, Андре Жид, балетистите Вацлав Нижински и Айседора Дънкан и авиаторът граф Цепелин. Други ранни последователи на Ницше са британски левичари като Джордж Бърнард Шоу и У. Б. Йейтс, Х. Дж. Уелс, Джеймс Джойс, Уиндъм Люис, Хърбърт Рийд и Т. С. Елиът. Хенри Л. Менкен е първият му американски почитател; следват Тиодор Драйзер, Юджийн О‘Нийл, Езра Паунд и Джек Лондон. Във Франция: Иполит Тен, Жан Бурдо, Андре Жид, Пол Валери, Алфред Жари и Йожен дьо Роберти (Евгений Валентинович де Роберти, руски социолог, 1843– 1915 г.). В Италия: Габриеле д‘Анунцио и Бенито Мусолини.
Това би било доста изненадващо за Ницше, който се ужасява от идеята да има последователи, но политическата насока на ницшеанския култ би го ужасила още повече. Навечерието на Първата световна война дава тласък на една войнствена форма на ницшеанизма, която приема волята за власт като морално учение, проповядващо насилие и жестокост, Übermensch – като най-великия тиранин, а русия звяр – като подбуда към расова програма за размножаване. Вестникарските статии на Елизабет насърчават тези извратени тълкувания и ентусиазирано описват брат ѝ като войнолюбец.
През Първата световна война са отпечатани 150 000 копия от „Заратустра“ в джобен формат, които германските войници да носят със себе си в битка заедно с „Фауст“ на Гьоте и Новия завет. Интересно за какво са им, а също как би разтълкувал Ницше, толкова враждебен към пангерманския милитаризъм, това развитие. „Ако можем да се откажем от войните, толкова по-добре – пише той в една от последните си тетрадки. – Аз мога да кажа как най-добре да се използват дванайсетте милиарда, които всяка година Европа харчи за поддържане на въоръжения мир; има и други начини да почетем физиологията освен във военните лазарети… Да вземеш това невероятно съкровище от младост, енергия и сила и да го поставиш пред оръдията – това е безумие.“
Първият голям политик, осъзнал, че философията на Ницше може да бъде приспособена към собствените му идеи на национализма и използването на сила, е Мусолини. В младостта си, много преди да дойде на власт, той е бил част от поколението, намирало надежда у Ницше. През 1931 г., когато архивът привлича жив интерес у нацистите, а Мусолини става фашистки диктатор на Италия и се сближава с Хитлер, Дучето изпраща на Елизабет телеграма с поздравление за осемдесетата ѝ годишнина. Тя се възхищава на Мусолини и започва да увещава Ваймарския национален театър да постави пиесата с негово съавторство „Campo di Maggio“. През февруари 1932 г. Хитлер се появява в театъра с щурмоваците си и подарява на Елизабет голям букет червени рози. Година по-късно отново се срещат на представянето на „Тристан“ в чест на петдесетата годишнина от смъртта на Вагнер. По това време Хитлер вече е канцлер на Германия. „Ние сме опиянени от ентусиазъм, защото начело на правителството ни стои такава прекрасна, феноменална личност като нашия великолепен канцлер Адолф Хитлер – възкликва Елизабет. – Ein Volk, Ein Reich, Ein Führer.“
Дългото затъване на архива „Ницше“ в нацисткия лагер започва през междувоенния период на Ваймарската република (1918–1933 г.), когато Германия ври от възмущение заради унизителното поражение в Първата световна война, преживява ужасяващите кризи на Голямата депресия, хиперинфлацията и шест милиона безработни, с произтичащото от това издигане на крайните политически доктрини на комунизма и националсоциализма. По време на Ваймарската република архивът е в центъра на политическите събития и Елизабет приветства националсоциалистите (нацистите), чийто агресивен национализъм и антисемитизъм съвпадат със собствените ѝ убеждения. Тя назначава за главен архивист своя братовчед Макс Йолер. Йолер е професионален войник, който се е завърнал от Първата световна война огорчен от поражението на Германия и е станал член на Националсоциалистическата партия. Той остава на тази позиция в архива до падането на Хитлер.
Елизабет и Йолер напълват архива с националсоциалисти, които пишат философията на своята партия от името на Ницше. „Вила Зилберблик“ се превръща в свърталище на отмъстителни тарантули, чиято поява Ницше е предвиждал и е предупреждавал за тях: „Приятели мои, не искам да ме бъркат и смесват с други. Има такива, които проповядват моето учение за живота и в същото време те са… тарантули… „Нека светът да се изпълни с гръмотевичните бури на нашето отмъщение – това за нас е справедливост“ – така те [тарантулите] си говорят помежду си… – Те са като вдъхновени, но ги вдъхновява не сърцето, а отмъщението. А когато са изтънчени и сдържани, не духът, а завистта ги прави такива. Тяхната ревност дори ги води по пътя на мислителите; и това е знак за тяхната ревност… От всеки техен вопъл за отмъщение, във всяко тяхно хвалебствие има вреда, и да бъдат съдии, за тях е блаженство. Но ви съветвам, приятели: не се доверявайте на никого, в когото е силна жаждата за наказание! Това са хора от лош вид и сой; в лицата им прозира палачът и кръволокът…“
Тарантулите, все високопоставени люде, стават редактори или членове на управителния съвет на архива. Сред тях е Карл Аугуст Емге, професор по философия на правото в Йенския университет, бъдещ нацистки министър в правителството на Тюрингия и един от 300-те университетски преподаватели, подписали декларацията в подкрепа на Хитлер през март 1933 г. Друг редактор е философът Освалд Шпенглер, чийто най-отровен принос за изопачаването на идеите на Ницше е убедеността му в социалния дарвинизъм: изкривяване на Дарвиновата теория за еволюционното превъзходство чрез борбата за съществуване и оцеляването на по-пригодените в теорията за германското расово превъзходство, оправдаваща евгениката. В крайна сметка, окончателното решение – термините Übermensch и „господарски морал“ са творения на Шпенглер. Хари Кеслер кипи от гняв и презрение към присъствието на посредствения Шпенглер в архива и безкрайните му излияния на банални лозунги. Алфред Боймлер, професор по философия в университетите на Дрезден и Берлин, подготвя текстовете на Ницше за нови издания, включително още едно на „Воля за власт“, което отново създава впечатление, че текстът е написан от самия Ницше.
Боймлер ръководи научноизследователския отдел на службата на Алфред Розенберг за надзор на цялостното интелектуално и идеологическо образование, която публикува учебници, представящи расовата теория като научен факт. Мнозина го сочат като човека, отговорен в най-висока степен за установяването на връзката между Ницше и Хитлер. Боймлер ръководи позорното изгаряне на книги в Берлин. Само няколко дни преди това философът Мартин Хайдегер се присъединява към нацистката партия на публична церемония с купища свастики. Той произнася пламенни речи в подкрепа на нацификацията на университетите и призовава за още изгаряния на книги из цялата страна.
Хайдегер се присъединява към Боймлер като редактор в архива, където двамата достигат до удивителната идея, че публикуваните трудове на Ницше не са важни, а истинската му философия е в „Нахласа“, литературното му наследство, което Елизабет вече е манипулирала за свои цели. Издигането на „Нахласа“ в ранг на свещено писание е от ключово значение, за да могат философите и редакторите на архива да вадят разпръснати фрагменти и да ги сглобяват за оправдаване на собствените си идеи.
Хари Кеслер с ужас наблюдава случващото се: „В архива всички, от портиера до директора, са нацисти… Това е достатъчно, за да те разплаче… през отворената врата виждах дивана, на който като ранен орел бе седял Ницше, когато го видях за последен път… Загадъчна, неразбираема Германия.“
Кеслер избягва в изгнание, оставяйки любимата си родина и любимия си философ, чийто утвърдителен дионисов танц на живота е превърнат в danse macabre от новите господари на Германия. След срещата им в театъра при представянето на „Тристан“, Хитлер посещава Елизабет в архива на 2 ноември 1933 г. Идва с пълен ескорт и обичайния си камшик. Остава в архива час и половина. Когато излиза, камшика го няма. Вместо него носи бастуна на Ницше, който Елизабет му е подарила. Освен това му е дала копие от петицията от 1880 г. срещу евреите, която Бернард Фьорстер е искал да връчи на Бисмарк. Хитлер изпраща в Парагвай шепа родна германска пръст, за да бъде разпиляна върху гроба на Фьорстер.
Фюрера е обсебен от идеята за себе си като за водач-философ. Той обича да се обгражда с велики имена. Няма как да знаем дали изобщо Хитлер е чел Ницше. Широко разпространеното мнение е, че не е. Запазените книги, за които е известно, че са били с него в затвора през 1924 г., когато пише „Моята борба“, не включват нито една от Ницше. Разбира се, такива може да е имало в колекцията му от четива по онова време и да са се загубили, но и в по-късната му библиотека не са намерени екземпляри с износени от прелистване страници. Скандалният филм за Нюрнбергския конгрес през 1934 г. умишлено е озаглавен в ницшеански стил „Триумф на волята“, но когато питат режисьорката Лени Рифенщал дали обича да чете Ницше, тя отговаря: „Не си падам по Ницше… той не е моят водач.“
Сложните идеи, съдържащи се в книгите му, са безполезни, но простите лозунги и етикети като „Übermensch“, „воля за власт“, „господарски морал“, „рус звяр“ и „отвъд до- 383 брото и злото“ са подложени на всевъзможна злоупотреба. Пианистът Ернст Ханфщенгел, който придружава Хитлер поне на едно негово посещение в архива „Ницше“, мрачно, но уместно описва Фюрера като гениален барман, готов да използва всичко подходящо, за да забърка отровния си геноциден коктейл.
Ницше далеч не е единственият философ, употребен по този избирателен начин. Избрани цитати от Кант и други мислители също подкрепят антисемитизма, национализма и изключителността на германската доминираща раса. Както отбелязва Ханфщенгел, „обратът с гилотината, който Робеспиер направи с учението на Жан-Жак Русо, бе повторен от Хитлер и Гестапо в тяхното политическо опростяване на противоречивите теории на Ницше.“
Но макар пропагандаторите и фалшификаторите от архива да узурпират думите и идеите на Ницше, сред самите нацисти има такива, които осъзнават колко е нелепо партията им да използва Ницше. Ернст Крик, изтъкнат нацистки идеолог, саркастично отбелязва, че ако се абстрахираме от малката подробност, че той не е социалист, не е националист и се противопоставя срещу расовите теории, Ницше би могъл да бъде водещ национал-социалистически мислител.
През 1934 г. Хитлер посещава „Вила Зилберблик“ заедно с Алберт Шпеер – архитекта, на когото е възложил да създаде всяващата страхопочитание триумфална архитектура на Третия райх. За радост на Елизабет, Шпеер има задачата да проектира паметник на Ницше. Мусолини допринася, като изпраща огромна гръцка статуя на Дионис. Елизабет наближава деветдесетата си година. През повечето време лежи и иска да ѝ четат „Моята борба“. Девет дни преди смъртта си тя пише: „Не може да не обичаш този велик, великолепен човек [Хитлер], ако го познаваш толкова добре, колкото аз.“
Смъртта е милостива към Елизабет. Тя се разболява от грип и умира след няколко дни, безболезнено и спокойно, на 8 ноември 1935 г. Елизабет издъхва, както е живяла, свободна от съмнения в себе си. Тя никога не е срещала трудности да убеди себе си в това, което иска да вярва, и умира, вярвайки, че нейният брат я е обичал повече от всички. Освен това искрено вярва, че безсмъртието му за поколенията е гарантирано благодарение на нейното велико дело. Тя, а не брат ѝ, е създала архива. Тя, а не брат ѝ, е номинирана за Нобеловата награда. Тя, а не брат ѝ, получава почетна докторска степен от Йенския университет. Тя, а не брат ѝ, е осигурила големите продажби на книгите му. Тя, а не брат ѝ, се радва на приятелството на най-високопоставения човек в страната, канцлера на Германия.
Хитлер седи на първия ред на посмъртното ѝ бдение в залата на архива. Той полага огромен венец и тържествено изслушва екстравагантните хвалебствия за Елизабет като една от двете върховни жрици на вечна Германия – другата е Козима. Как би се зарадвала Елизабет, ако беше видяла това. Хитлер рядко позволява да го снимат с тъжно лице, но този път го прави. „Ужасявам се при мисълта – пише Ницше, – че един ден некадърни и неподходящи хора могат да използват авторитета ми. Но все пак това е терзанието на всеки велик учител: той знае, че при определени обстоятелства и събития може да се превърне както в благословия, така и в истинска катастрофа за човечеството.“

Прочетена 107 пъти

Станете почитател на Класа