Китай срещу Америка

Китай срещу Америка
  • Автор:  Греъм Елисън, Foreign Affairs № 5/2017 Превод: A-specto*
  • Дата:  
    14.11.2017
  • Сподели:

Как да се справим с поредния сблъсък на цивилизациите?

 

 

 

 

 

 

Все повече американци осъзнават колко е нараснало могъществото на Китай в съперничеството му със САЩ и се утешават с мисълта, че когато Китай стане още по-богат и по-силен, той ще тръгне по пътя на Германия, Япония и останалите страни, претърпели дълбоки промени и станали водещи либерални демокрации. Според израза на бившия зам.-главен секретар на САЩ Роберт Зелик „вълшебният коктейл от глобализация, пазарно потребление и интегриране в световния ред, основан на определени правила, в края на краищата ще доведе Китай до демократизация вътре в самата страна и превръщането й в „отговорен акционер на световната политика“.

 

Самюъл Хънтингтън не е съгласен с този извод. В книгата си „Сблъсъкът на цивилизациите“ (1993 г.) той доказва, че водоразделът между културите не само че няма да се размие в световния либерален ред, а ще стане определяща черта в света след края на Студената война. С аргументите си Хънтингтън много точно предсказва пропастта между „западната и мюсюлманската цивилизация“. Нейната най-ярка проява са терористичните актове от 11 септември и техните ужасяващи последици. 

 

Но освен това Хънтингтън предвижда и това, че пропастта между Запада, ръководен от САЩ, и китайската цивилизация ще бъде също толкова дълбока, дългосрочна и имаща важни последствия. Както той казва: „Самата представа за съществуването на „всеобща цивилизация“ е чисто западна идея, която противоречи на раздробеността на повечето азиатски общества, които са акцентирани върху разликите на един народ от друг“

 

.Изминалите години подкрепиха изводите на Хънтингтън, а следващото десетилетие убедително ще докаже неговата правота. Сами по себе си САЩ олицетворяват това, което Хънтингтън счита за западна цивилизация.

 

Противоречията между американските и китайски ценности, традиции и философии ще задълбочат фундаменталното структурно напрежение, възникващо всеки път когато развиваща се държава, каквато е Китай, заплашва да измести доминираща такава, каквато са САЩ. Причината, според която тези изменения често водят до конфликт е „капана на Тукидид“, наречен така на името на древногръцкия историк, наблюдавал опасното противопоставяне между надигащата се Атина и противостоящата Спарта. Според Тукидид:

 

„Именно нарасналата сила на Атина събудила страха на Спарта е направила войната неизбежна“.

 

Разбираемо е, че укрепващите държави се чувстват в правото си да изискват повече влияние и уважение. Силните държави, сблъсквайки се с предизвикателствата отправени им от новите сили, изпитват страх, опасения, неувереност, което ги кара да заемат отбранителна позиция.

 

В такива условия, недоразуменията се раздуват, съчувствието се превръща в несбъдната мечта, а събития и действия на трети страни, които в друг случай биха се считали за незначителни или намиращи се под контрол, могат да подтикнат към военни действия, нежелателни за водещите играчи. В случая със САЩ и Китай рискът на Тукидид се усложнява от цивилизационната несъвместимост и задълбочаващата се конкуренция, което още повече затруднява сближаването им.

 

 Това несъответствие най-ярко се наблюдава в дълбоките разногласия между китайците и американците в оценките им за ролята на държавата, икономиката, личността и междудържавните отношения.

 

Американците се отнасят към държавата като към необходимо зло и считат, че си струва да се опасяваш от склонността й към тирания и злоупотреба с власт, затова трябва се стараеш да я въздържаш от подобни уклони. 

 

За китайците, държавата е необходимо благо, фундаментална основа, обезпечаваща реда и предотвратяваща хаоса.

 

В капитализма според американското разбиране за свободния пазар държавата определя правилата и осигурява тяхното спазване. Държавната собственост и намесата на държавата в икономиката понякога могат да бъдат използвани, но това по-скоро е нежелателно изключение.

 

В Китай е изградена държавна, пазарна икономика, където правителството определя целите, избира и субсидира отраслите, имащи нужда от развитие, подкрепя националните шампиони и за да просперира страната то реализира важни, дългосрочни икономически проекти.

 

В китайската култура липсва американския индивидуализъм, който оценява държавата по това, доколко тя добре защитава правата и свободите на гражданите. Китайската дума „гъжънчжуи“, с която се обозначава индивидуализма, се тълкува като егоистично противопоставяне на личните и обществени интереси. Китайският еквивалент на крилатата фраза „свобода или смърт“ в превод от китайски звучи като „хармонично общество или смърт“. За Китай, висшата ценност е редът, а хармонията се обезпечава от йерархията на участниците, които спазват първото изискване на Конфуций: „Знай си мястото“. 

 

Тази постановка се прилага не само в самото китайско общество, но и в международната политика, където официалната гледна точка се базира на схващането, че правилното място на Китай е на върха на пирамидата, а другите държави трябва да бъдат подчинени.

 

Американците се придържат към друг възглед. От края на Втората световна война Вашингтон се стреми да не допусне появата на равен по сила конкурент, способен да отправи предизвикателство към военното превъзходство на САЩ. Но крайъгълен камък на следвоенната представа на Америка за световен ред е необходимостта от световна система, основана на ясни правила, която е сдържащ фактор за всички държави, включително и за САЩ. И накрая, китайците и американците имат различни представи за времето и неговото измерване. Американците са склонни да се концентрират към днешния ден и постоянно броят часовете и дните.

 

А китайците са обърнати по-скоро към историята и повече мислят с категории от десетилетия и столетия. Разбира се, това са прекалено широки обобщения не отразяващи цялото многообразие на американското и китайското общество. Но същевременно те служат като важно напомняне, което не трябва да забравят американските и китайските политици, ако имат намерение да управляват изострящата се между тях конкуренция без заплаха от война.

 

Ние сме номер едно

 

Културните разлики между САЩ и Китай се задълбочават и от една видима особеност, характерна и за двете държави. Тя се състои в крайната проява на комплекса за превъзходство. Всяка от страните счита себе си за уникална и, че в света няма друга подобна на нея. Очевидно е обаче, че само едната от тях може да бъде номер едно в света. Бившият премиер на Сингапур Ли Куан Ю изпитваше съмнения по повод способността на САЩ да се адаптират към бързо развиващия се Китай. В едно свое интервю през 1999 г. той казва: 

 

„В емоционален план Америка много трудно може да се съгласи да бъде изместена (даже не и в световен мащаб, а само в западната акватория на Тихия океан) от презрения азиатски народ. Американците отдавна се отнасят пренебрежително към Китай. Те го възприемат като изостанала, слаба, корумпирана и недееспособна страна. Чувството за културно превъзходство на американците, значително ще застраши възможността им за адаптация“.

 

 В известен смисъл китайската изключителност е по-ярко изразена, отколкото американската. Историкът Гари Гелбър пише в своята книга „Еволюцията на империите в нации“ (2001 г.):

 

 „Китайската империя гледа на себе си като център на цивилизованата вселена. В империалистическата епоха китайският образован бюрократ не си е представял Китай или китайската цивилизация в съвременния смисъл на тази дума. За него е съществувал народ, а извън пределите на неговата територия са живеели варварите. Всичко, което не се е отнасяло до цивилизацията, по подразбиране се е причислявало към варварството“. 

 

И до ден днешен китайците се гордеят със своите цивилизационни постижения. В една своя реч произнесена през 2012 г. Си Дзинпин заявява: 

 

„Нашата нация е велика нация. За времето на своето съществуване и развитие на цивилизацията ни, тоест за повече от пет хиляди години история, китайската нация имаше незаличим принос в световната цивилизация и развитие на човечеството“.

 

По-късно, в книгата си  „Управлението на Китай“ (2014 г.) Си Дзинпин твърди, че „непрекъснатият цивилизационен процес в Китай е уникално явление в света и уникално постижение в световната история“. Американците също виждат в себе си авангард на цивилизацията, особено когато става дума за политика. Страстта към свобода, отразена във водещия документ на американското политическо кредо „Декларацията за независимост“, казва, че „всички хора са създадени равни и Твореца им е дал определени безспорни  права“. 

 

В текста на декларацията се уточнява, че тези права включват „живота, свободата и стремежа към щастие“, като по нататък пише, че правата не подлежат на тълкуване, тъй като те „сами по себе си са безспорни истини“. За разлика от Америка, главната политическа ценност за китайците е редът, който се поражда от йерархията. Свободата на личността, както я разбират американците, подкопава йерархията, което от гледна точка на китайците води до хаос.

 

Правете както ви казвам… и както аз правя

 

Тези философски различия намират своя израз в концепциите на правителствата, разработени във всяка една от двете страни. Макар, че бащите – основатели на САЩ са движени от дълбоко недоверие към властта, те признават, че правителството е необходимо на обществото. Иначе няма кой да защити гражданите от външна заплаха или от нарушаване на правата им от престъпниците вътре в страната? Въпреки това те отчаяно правят опити да намерят компромисно решение на тази дилема. 

 

По презумпция  едно достатъчно силно и монолитно правителство, което е способно да изпълнява функциите си, ще бъде склонно към тирания. 

 

За да се справят с това предизвикателство те формират правителство, в което, както пише историкът Ричард Нойштадт, „разграничават институциите и поделят властта между тях“. Въпреки това, самите бащи съвсем съзнателно допускат постоянна борба между изпълнителната, законодателната и съдебната власт, което води често до блокиране на дейностите, вкарва ги в глуха линия или даже предизвиква проблеми във функционирането на самото правителство.

 

Но въпреки проблемите, постепенно се създава система за сдържане и баланс, възпрепятстваща злоупотребите. При китайците представата за правителството и неговата роля в обществото е диаметрално противоположна. Както пише Ли, „историята и културната летопис на страната свидетелстват за това, че когато има силен център (Пекин или Нанкин), в страната цари мир и благоденствие. Когато центърът е слаб, провинциите и техните окръзи се управляват от местни военно-феодални князчета“. 

 

Съответно, силното централно правителство, неприемливо за американците, представлява за китайците главен двигател на реда и общественото благо. 

 

От гледна точка на американците, демокрацията е единствената справедлива форма на управление, тоест властта получава легитимност чрез съгласието на управляваните. Тази гледна точка не е популярна в Китай, където е прието да се счита, че правителството придобива или губи политическа легитимност в зависимост от постигнатите успехи. В едно свое провокационно изказване на конференция на TED през 2013 г. венчърният капиталист от Шанхай Ерик Ли се усъмнява в предполагаемите предимства на демокрацията и разказва следната история:

 

 „Зададоха ми един път въпроса: За ККП не беше гласувано на открити избори. Къде е източникът на нейната легитимност? Аз отговорих по следния начин: А как стои въпросът с компетентността? Когато през 1949 г. ККП взе властта, страната беше затънала в тресавището на гражданската война, беше разкъсана от чуждата агресия, а средната продължителност на живота беше 41 години. Днес Китай е втората по големина икономика в света и промишлена свръхдържава, а китайския народ забогатява“.

 

 Вашингтон и Пекин имат и много различни подходи към прокарването на фундаменталните политически ценности в света. 

 

Американците считат, че правата на човека и демокрацията са всеобщ стремеж, и че за да възтържествуват във всички страни е достатъчно само да се приложи примера на Америка, а когато се налага това може да стане с леко побутване в духа на неоимпериализма.

 

Както пише Хънтингтън в книгата си: „Съединените щати са мисионерска страна, движима от вярата, че народите, дори и тези не принадлежащи към западната цивилизация, рано или късно ще заявят своята привързаност към западните ценности… и ще приемат тези ценности в своите държавни институции“. Повечето от американците вярват, че демократичните права са добри за всеки човек, независимо от това къде живее.

 

 От няколко десетилетия Вашингтон провежда външна политика насочена към насаждане на демокрация. Понякога САЩ даже се опитват да я налагат там, където отказват да я приемат.

 

Китайците, макар и да вярват, че другите гледат на тях като на образец за подражание, възхищават се на техните добродетели и даже правят опити да копират тяхното поведение, никога не са се занимавали с прозелитизъм. Американският дипломат Хенри Кисинджър отбелязва:

 

„Империалистически Китай не е експортирал своите идеи, но е давал възможност на другите да осъзнаят тяхната ценност и да се стремят към тях“. 

 

Не е учудващо тогава, че китайските лидери се отнасят с дълбоко подозрение към опитите на САЩ да ги обърнат в своята вяра. В края на 80-те години Дън Сяопин, ръководител на Китай от 1978 г. до 1989 г. и родоначалник на процеса на либерализация, в разговор с високопоставени чужденци обръща внимание на обстоятелството, че: 

 

„Разговорите със Запада за правата на човека, свободата и демокрацията, целят единствено да защитят интересите на силните и богати страни, които използват своето могъщество, за да държат в страх слабите държави, а в действителност се стремят към хегемония и провеждат политиката си от позициите на силата“.

 

Бързо и бавно мислене

 

Между американците и китайците има съвсем различни представи за миналото, настоящето и бъдещето. Американците гордо отпразнуваха 241-годишнината на своята държава, а китайците обичат да напомнят, че тяхната история обхваща 5 хилядолетия.

 

 Лидерите на САЩ често говорят за „американския експеримент“, като сегашната им безсистемна и лошо обмислена политика е отражение на това разбиране.

 

Китай, напротив, вижда себе си вечно на тази планета, защото Китай е бил и винаги ще бъде. По силата на разтегленото си разбиране за времето китайските лидери ясно разграничават ескалацията и хроничното състояние, отделят нетърпящите отлагане неща от важните държавни работи.

 

 Трудно е да си представим, че американски политически лидер ще предложи да се отложи вземането на решение по сериозен външнополитически проблем с цяло едно поколение.

 

А именно така направи Дън през 1979 г., когато оглавяваше китайската делегация на преговорите с Япония по повод спорните острови Сенкаку. Той постигна съгласие за дългосрочно търсене на решение на този спор, вместо да настоява за незабавното му решаване. Все по-чувствително реагирайки на новинарския поток и общественото мнение в социалните медии, политиците в САЩ пишат в Туитър или импулсивно обявяват спешни планове за действие, обещавайки намирането на бързи решения. Китайските лидери точно обратното на тях проявяват стратегическо търпение.

 

Ако предстоящите в близко време тенденции са благоприятни, те не виждат нищо страшно в това да изчакат и да вземат решение в по-далечна перспектива. Американците са на мнение, че са специалисти в решаването на проблеми. Провеждайки политика целяща извличане на краткосрочни изгоди, те се стараят да решат една или друга задача колкото се може по-бързо, за да може след това веднага да преминат към решаването на следващия въпрос. 

 

Американският писател и историк Гор Видал в едно свое интервю нарече страната си, „Съединени щати на Амнезията“, тоест място където всяка идея е новост и всяка криза е безпрецедентна. 

 

Това е нещо съвършено противоположно на дълбоката историческа и институционална памет на китайците, които са убедени, че няма нищо ново под слънцето. Но всъщност китайските лидери са склонни да вярват, че много задачи не е възможно да бъдат решени веднага и вместо това трябва да бъдат управлявани. Те гледат на предизвикателствата в дългосрочна перспектива като на нещо циклично.

 

Тоест, проблемите, с които се сблъскват днес, са следствие от процеси, развивали се през последната година, през последното десетилетие или столетие. А политическите стъпки, които ще предприемат сега, ще способстват за по-нататъшната им еволюция в правилна посока, докато накрая се стигне до тяхното решаване. Така например от 1949 г. Тайван е във властта на хора, които Пекин счита за китайски националисти, обявени извън закона. Тъй като китайските лидери са убедени, че Тайван е неразделна част от Китай, те се придържат към дългосрочна стратегия, включително и на по-тесни икономически връзки с Тайван, за да могат постепенно да върнат „блудния син“ у дома.

 

Кой тук е главният?

 

За Вашингтон и Пекин ще бъде трудно да избегнат капана на Тукидид и той произтича от техните конкуриращи се представи за световния ред. Отношенията на Китай със своите граждани е модел за изграждане на отношения с по-слабите съседни държави. Китайската компартия поддържа реда за сметка на авторитарна йерархия, изискваща от гражданите почтеност и лоялност. Поведението на Китай на международната сцена отразява аналогичните на установения йерархичен ред очаквания. 

 

По време на съвещанието на страните от Югоизточна Азия през 2010 г. тогавашният министър на външните работи на Китай Ян Дзечи в отговор на жалбите за агресивното поведение на Китай в Южнокитайско море заяви на своите регионални колеги и на Държавния секретар на САЩ Хилъри Клинтън, че: „Китай е голяма страна, а другите страни са малки и това просто е факт“. 

 

За разлика от китайците, американците се стремят да наложат върховенството на международното право. В същото време те признават реалността на силата в международната джунгла (според Хобс), където е по-добре да бъдеш лъв, отколкото агне. Вашингтон често се опитва да реши това противоречие, рисувайки свят, в който САЩ са доброжелателен хегемон, играещ едновременно ролята на законодател, полицай, съдия и съдебни заседатели. Вашингтон призовава другите страни да приемат основните правила на световния ред, който той е установил и надзирава. 

 

Но в очите на китайците, това изглежда така, като че ли Вашингтон е въвел правила, а останалите са длъжни да изпълняват неговите команди и предписания. 

 

Генерал Мартин Демпси, бивш председател на Обединения комитет на началник щабовете на Пентагона, лично се сблъсква с реакцията на китайците от този факт. За отношенията си с тях той казва във Foreign Affairs:

 

 „Всеки път, когато започвах разговор с китайците за международните норми или приети правила на поведение на международната сцена, те неизменно се аргументираха с това, че тези правила са били приети, когато те не са участвали в международната политика. Тази тяхна последователност е едно от тези неща, които ме очароват“.

 

Може да вървите по пътя си

 

Почти три десетилетия вече САЩ са най-могъщата страна в света. За това време влиянието на Вашингтон върху световната политика е важен фактор, даващ възможност на елитите и лидерите на другите страни да осмислят американската култура и американския стратегически подход. От друга страна, американците често са сигурни, че могат да си позволят всичко, без да се замислят особено за мирогледа на хората в другите страни. Подобно отсъствие на интерес се подхранва от вярата, че останалия свят независимо от всичко, макар бавно и постепенно, но все някога ще  заприлича на САЩ. 

 

В последните години обаче, ръстът на Китай отправи сериозно предизвикателство към американското равнодушие.

 

Американските политици  признаха, че трябва да започнат по-добре да разбират Китай и особено неговото стратегическо мислене. Те вече започнаха да вникват в спецификата на мислене на своите китайски колеги особено в случаите, когато китайците ще трябва да решават дали да използват военна сила. При решения дали да се атакува врага, кога и как да стане това, китайските лидери действат рационално и прагматично. Обаче американските политици и анализатори са намерили пет ориентира, които им позволяват по-добре да разберат вероятното стратегическо поведение на Китай в случай на конфронтация. 

 

На първо място, движеща сила на китайската стратегия във военно и в мирно време е политическия прагматизъм.

 

Освен това китайците не изпитват сериозна необходимост да оправдават своето поведение от гледна точка на международното право или етични норми. Това позволява правителството да бъде безкомпромисно гъвкаво, доколкото то не се чувства обвързано с предишни обещания. По този начин то е неуязвимо откъм критики за непоследователност в действията си. 

 

Например, когато през 1971 г. Кисинджър пристига в Китай, за да започне тайните преговори за сближаване между двете страни, той установява, че неговите партньори отдавна не робуват на някакви идеологически догми, а са напълно откровени в разговорите, третиращи националните интереси на Китай.

 

 Но не само прагматичният подход към международната политика дава преимущество на Китай пред САЩ. Подобно предимство представлява и маниакалното му придържане към концепцията за стратегически-цялостното разглеждане на света. Китайските стратези виждат взаимни връзки на всичко с всички. Развитието на обстановката, в която възниква определена стратегическа ситуация, е това, което китайците наричат с думата „ши“. Този термин няма пряк превод на английски, но може да бъде преведен по смисъл, като „потенциална енергия“ или „динамика“, присъща на всяко обстоятелство в определен момент от времето.

 

Това понятие включва в себе си географските особености на местността, метеорологичните условия, баланса на силите, фактора на изненада, бойния дух и много други елементи. Както пише Кисинджър в своята книга „За Китай“ (2011 г.): „Всеки фактор влияе върху останалите, пораждайки едва забележими промени в динамиката и обезпечавайки по този начин едно относително преимущество“.

 

Така опитният китайски стратег използва по-голяма част от времето си за „търпеливо наблюдение на промените и за осигуряване на подкрепа от възможностите на стратегическия ландшафт. Стратегът започва да действа едва тогава, когато всички фактори са оптимални. Тогава нанася мигновен удар. За наблюдаващия действията му, краят е неизбежен“. 

 

За китайските стратези войната е предимно психологическо и политическо противопоставяне. Съгласно мисленето на китайците, не по-малко важно е как противникът възприема фактите, отколкото самите реални факти. Като създава и поддържа образ на цивилизация, която превъзхожда всички други и представлява „център на вселената“, императорски Китай въздейства сдържащо на враговете си, и то така, че те даже и не помислят да отправят предизвикателство към неговото господство. 

 

Днес такава роля играе мантрата за неизбежния възход на Китай и необратимия залез на САЩ. Китайците традиционно се стремят да печелят победи не в решаващи сражения, а чрез поредица от последователни стъпки, целящи постепенно да изменят положението в тяхна полза. 

 

Дейвид Лай, специалист по военна политика на страните от Азия, илюстрира такъв подход с помощта на сравнението между играта „шахмат“ и нейния китайски еквивалент играта „го“. В „шахмата“ играчите се стремят да заемат центъра на дъската и да победят противника. В „го“ играчите се стремят да обкръжат противника. Ако един гросмайстор в шахмата прогнозира с пет, шест хода напред, то един майстор в „го“ прогнозира развитието на играта с 20, 30 хода напред.

 

Проследявайки всички фактори в общия контекст на отношенията с неприятеля, китайският стратег не се подава на изкушението преждевременно да се устреми към победата. Вместо това, той се насочва към постепенно увеличаване на преимуществото си. В своя анализ от 2004 г. за Института за стратегически изследвания към Военния колеж на армията на САЩ Лай пише:

 

 „В западните традиции основният акцент във войната пада върху прилагането на сила. Изкуството на войната до голяма степен е ограничено от полето на сражението, а способът, с който се води самото сражение, е „сила срещу сила“. Противно на този подход, философията, лежаща в основата на „го“, е конкуренция за извличане на относителна полза, вместо стремеж напълно да бъде унищожена армията на противника“. Лай предвидливо напомня, че е „опасно да играеш „го“, ако имаш манталитет на шахматист“.

 

Хайде да направим сделка

 

Редно е Вашингтон да се вслуша в предупреждението на Лай. В следващите години различни „горещи“ точки могат да станат причина за криза в китайско-американските отношения, включително и ако продължават териториалните спорове около Южнокитайско море и напрежението във връзка с разширяващата се програма за ядрените оръжия на Северна Корея.

 

Тъй като ще минат още едно-две десетилетия преди военните възможности на Китай да се сравнят с тези на САЩ, китайците ще продължат да се държат благоразумно и внимателно да се предпазват от използването на летално оръжие срещу американците. Пекин ще продължи да се отнася към военната сила във външната си политика, като към второстепенен инструмент, целта на който е не победа в сраженията, а постигане на националните цели. Ще продължи да укрепва дипломатическите си и икономически връзки със съседните страни, задълбочавайки тяхната зависимост от Китай, и ще продължи да използва икономическите лостове, за да ги поощрява (или принуждава) към сътрудничество по други интересуващи го въпроси.

 

Макар че традиционно Китай счита войната като крайна мярка, в един момент ако прецени, че международните тенденции се движат в неблагоприятна за него посока и той губи възможност да диктува условията, тогава е възможно да прибегне до ограничен военен конфликт, с помощта на който да се опита да обърне отново тенденцията в благоприятна за него посока. Последният път по време на Студената война, когато САЩ бяха изправени пред много висок риск да попаднат в капана на Тукидид, беше Кубинската ракетна криза. Размишлявайки за тази криза няколко месеца след нейното разрешаване, президентът на САЩ Джон Кенеди каза какъв урок е извлякъл от нея за бъдещето:

 

 „Преди всичко, защитавайки своите жизнено важни интереси, ядрените държави трябва да избягват такава конфронтация, която поставя противника пред избор – или унизително отстъпление, или ядрена война“. 

 

Въпреки твърдата риторика на Москва, съветският премиер Никита Хрушчов в края на краищата стигна до извода, че може да направи компромис по въпроса за разполагане на ядрено оръжие в Куба. Точно по същия начин както Кисинджър и Никсън видяха впоследствие, че китайският идеолог Мао е напълно готов на отстъпки, ако това отговаря на интересите на Китай. Сега Си Дзинпин и Доналд Тръмп правят максимално остри изявления, особено когато става дума за Южнокитайско море. Но и двамата са майстори в правенето на сделки. Все пак официалните лица в администрацията на САЩ, разработващи политиката към Китай ще постъпят мъдро, ако обърнат внимание на изречението на древния китайски философ Сун Дзи: 

 

„Ако ти познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се безпокоиш за изхода от сто сражения. Ако ти познаваш себе си и не познаваш врага, то за всяка спечелена от тебе победа, ще претърпиш едно поражение. Ако ти не познаваш нито себе си, нито врага ще загубиш цялата битка“.

 

______________

 

Авторът е директор на научния център по международни отношения към Харвард и бивш помощник на министъра на отбраната в политиката и планирането при президента Обама. Този текст е адаптация на Foreign Affairs по книгата на Елисън Destined for War: Can America and China Escape Thucydides’s Trap?       

 

Прочетена 79 пъти