Оперната дива Златомира Николова: Наложи ми се да скачам с парашут на сцената

- Ако трябва днес сама да се представите, какво бихте казали ли за себе си? - Аз съм българка и докрая на живота си ще остана българка, макар и от дължо време да живяла извън родината си... - Наистина ли е толкова висок авторитетът на българските изпълнители по света? - Не е имало театър, в който да съм гастролирала и в трупата да няма поне един сънародник. Пеенето е характерно за нашата нация, защото сме южен народ.
Златомира Николова е родена в Свиленград. Завършила е Софийската държавна консерватория, специалност пиано и пеене. От 1975 г. до 1982 г. е член на операта в Нови Сад (Сърбия), а през следващите 10 години е част от трупата на Люблянската опера (Словения). Пее продължително време и в Държавната опера на Карлсруе (Германия). Гастролирала е в Москва, Санкт Петербург, в Люксембург, Виена, Залцбург, Будапеща, Неапол, Верона, Марсилия, Манхайм, Дюселдорф, Лайпциг, Копенхаген, Анкара, Флорида, Кайро и Билбао... През тази година Загребският народен театър отбеляза двойния й юбилей - 35 години на сцената и 25 години от първия й спектакъл в Хърватия. Оперната ни певица е много обичана в тази страна, носителка е на редица престижни музикални награди. Но у нас е почти непозната, макар никога да не прекъсва връзката си с родината. - Ако трябва днес сама да се представите, какво бихте казали за себе си? - Аз съм българка и до края на живота си ще остана българка, макар и от дълго време да живея извън родината си... - Наистина ли е толкова висок авторитетът на българските изпълнители по света? - Не е имало театър, в който да съм гастролирала, и в трупата да няма поне един сънародник. Пеенето е характерно за нашата нация, защото сме южен народ. В Словения например певците са малко. Пò на север още по-рядко се срещат. Изглежда, за богатите ни гласове заслуга има и климатът. - А приносът на оперната ни школа, за която толкова се говори? - Школа имат и англичаните, но нямат толкова добри певци. У нас, в България, и най-лошите преподаватели подготвят децата по възможно най-правилния в педагогическо отношение начин. За първи път усетих колко високо ценят българите, когато отидох на прослушване в Югославия. Щом научиха, че съм българка, веднага ме възприеха като певица със запазена марка. И досега е така - ако кажа например, че съм словенка, в в музикалния свят никой няма да ми обърне внимание. - Как се озовахте в Югославия? - Прецених, че у нас нямам никакви шансове да дочакам своя ред. Само в Софийската опера имаше поне стотина солисти, от които 30 мецосопрани, 15 от тях по-добри от мен. Познавах равнището в провинцията, не ме удовлетворяваше, знаех, че съм по-способна. Тогава получих покана за роля от Борислав Александров – баритон в Сараевската опера – приятел на родителите ми. Отидох, направих два спектакъла с Лиляна Молнар, тя тъкмо започваше световната си кариера. И ми хареса в Югославия. Още преди да поема обратно, реших, че ще направя опит да се върна, за да пея там. - Концертна дирекция не ви ли спря? - Тя се грижеше само за отделни певци, останалите се спасявахме всеки както може. Още преди да тръгна за Сараево, попитах Събин Марков, Бог да го прости, голям приятел ми беше: “Събине, отивам в Югославия, познаваш ли някого от Белградската опера, просто да му предам от теб много поздрави, да имам повод да започна разговор?“ А той ми каза: “Познавам Драган Радивоевич, той е корепетитор. Дължа му 300 долара. Кажи му, че ако дойде в София или когато се видим в Белград, ще си получи парите.“ - И на път за Сараево спряхте в Белград... - Не, обратно - на връщане от Сараево слязох на гара Белград и отидох в операта. Питам на пропуска за г-н Радивоевич, човекът излезе отвън и му предавам поздравите от Събин Марков. А той, след като благодари, ме попита: “А вие какво търсите тук?“ „Оперна певица съм, казвам, мецосопран, току-що пях „Бал с маски“ в Сараево. Твърдят, че съм добра. Имате ли скоро прослушване в Белград, мецосопрани търсите ли?“ Оказа се, че предишния ден взели една хърватка. Места няма, вика ми, но нека да ви прослушам. Влязохме в някаква зала и за почнах „Аида“, шеста картина, и след миг той изтича, разтвори докрай вратите и започна да вика с цяло гърло: “Хора, бързо идвайте, елате да чуете какво чудо ни дойде на крака!“ Назначиха ми прослушване още на следващия ден. Поискаха да пея „Аида“. След прослушването ми казваха: “Ами сега какво да ви правим, нямаме свободни места!“ - Спомняте ли си как реагирахте тогава? - Казах си, няма нищо страшно, като не става, ще си се върна в София. Какво толкова! Бях само на 24 години. Но някой се сети, че в Нови Сад търсят мецосопран. Веднага се обадиха на директора и ме извикаха там. Чуха ме още на следващия ден. Спомням си, че всички колеги дойдоха да слушат, което не е прието. Изпях им две арии, а директорът се развика: “Не я пускайте да излиза от театъра, докато не подпише договор!“ Така се върнах в България с договор, което беше най-сигурното, за да те пуснат да излезеш в чужбина. - Консервативно изкуство ли е операта? - - Виждаме всякакви режисьорски опити операта да бъде осъвременена, но понякога се стига до абсурди. В Германия поставиха „Набуко“ като реплика за режима на Хитлер. Това го наричат „режисьорски театър“, в който диригентите остават на заден план, а режисьорите се държат като богове и си позволяват всичко. Да осъвременяваш с нова компютърна техника, с лазери, не значи да нарушава композиторския запис. Ако той се наруши, всичко пропада. Например текстът в германската постановка на „Силата на съдбата“ от Верди бе изцяло подменен от шведския режисьор, представител на алтернативната вълна. На практика той постави опера за Испанската гражданска война, в която вместо Прециосила аз изиграх Долорес Ибарури. И ми се наложи да скачам с парашут на сцената. - Има ли нови тенденции в това старо изкуство? - Дойде друго поколение певци. На сцената някои от тях изглеждат като шоузвезди и интересът е страхотен. Разбира се, сега всичко е работа на маркетинг от страна на звукозаписните компании. Това вече не е класическият оперен мениджмънт. Аз съм извън тези тенденции, поколението ми ще завърши така, както започна. Новите обаче са съвсем различни. Те нямат продължителни кариери, например като Гяуров или Мирела Френи. Идват, изгряват и ги забравят. Оперният свят се променя. Но не вярвам някога да умре. - Трябва ли певецът да бъде добър актьор? - Абсолютно! Да имаш чудесен глас, не е достатъчно. Била съм свидетел как понякога ангажират певци с по-лоши гласове, защото са много добри актьори. И са с хубави фигури – нещо, което днес режисьорите слагат на първо място по важност. За ролята на Виолета в „Травиата“ изпълнителката трябва да е млада, стройна красавица, за да изиграе образа на куртизанка. А не като онези възрастни 120-килограмови Виолети, които умират от туберкулоза, а гледаш някаква пращяща от здраве слоница да лежи на леглото. - Коя от българските певици мецосопрани ви е най-любима? - За мен завинаги върховна си остава Елена Николай. Запознахме се, когато вече беше възрастна и не пееше, когато след години на отсъствие тя се завърна в България. Бяхме още студенти, но отидохме да я посрещнем с цветя на летището. Тогава за първи път я видях на живо, преди това я бях слушала само на запис. От мецосопраните имам още две любими певици - Джулиета Симионато и Елена Образцова. Чух Образцова, когато дойде да пее „Аида“ в София, и останах абсолютно разтърсена от възможностите на гласа й. Никой не може и да я имитира, в гърлото си има вулкан, с който природата я е дарила. - Намирате ли разлики между отделните публики ? - Разбира се. Немската отначало дори може да те уплаши, защото свършваш арията и – нищо. Аплодисменти няма или съвсем скромни и си казваш: не пях ли добре, как е възможно, а знаеш, че си се представил добре. След това обаче спектакълът свършва и започват овациите, ръкопляскат, викат и виждаш, че германците не састудени, но реагират по свой начин. В Южна Франция по време на целия спектакъл викат „Браво!“, но ако не са доволни, хвърлят домати, яйца... - Според вас къде публиката е най-интелигентна? - В момента музикалното равнище навсякъде е твърде ниско освен в някои оперни центрове – да речем, във Виена и в Англия. Неотдавна гледах по италианската телевизия анкета, проведена сред интелигентни хора, в която ги питат: “От кого е „Севилският бръснар?“ И те отговарят: “От Пучини!“ Това преди 20-30 години в Италия беше невъзможно да се случи, там всеки ваксаджия на улицата знаеше, че е авторът е Росини. И всички знаеха ариите му наизуст. И целият Верди наизуст знаеха! Надявам се, че епохата на турбото и чалгата ще отмине и истинските стойности пак ще си дойдат на мястото. - Ще дойдете ли да пеете в България? - През 2004 г. след дълго отсъствие най-сетне бях поканена да пея в София на голям концерт с диригент Емил Табаков. Концертът бе по повод приемането на страната ни в НАТО и се проведе на площада пред храм-паметника „Александър Невски“. Останах с впечатлението, че както и преди, и сега освен със спортистите си хората се гордеят и с оперните си певци. Неотдавна директорът на Софийската опера гледа премиерата на „Бал с маски“ в Загреб... Ще видим... - След толкова години на сцената все още ли ви трогва признанието на публиката? - Осланям се единствено на него. Останалото е конкуренция, пътувания, работа, колегиална завист. Всички живеем заради петте минути след края на спектакъла, през които публиката ни аплодира. Любляна -София Въпросите зададе Людмил Димитров
Прочетена 1166 пъти

Станете почитател на Класа