Леа Коен за новия си роман: Лъжата е срамна болест, само разкаянието я лекува

- Може ли да се каже, че с „Близка връзка“ предлагате нов тип разговор за Държавна сигурности разтоварвате темата от натрупаните спекулации? - В книгата има две групи герои. Едните са потърпевши и жертви, другите са хората, обвързани със структурите на бившата Държавна сигурност. Между тях до края няма място за полемика.
Визитка: Леа Коен е завършила пиано и музикознание в БДК. Следва история на музиката в Университета в Утрехт, Холандия. Написва пет книги за музикалния авангард от началото на века, като една е забранена, а друга - спряна. Понеже не може вече да публикува, започва да превежда френска есеистика, драма, проза. След промените от 1989 г. работи в жанра на романа - издала е "Докато смъртта ни раздели", посветена на съпруга й д-р Вл. Божков (1996, 1999), "Кратката вечност на Алма М." (1997; 1998), "Флориада" (1998), "Консорциум "Alternus" (2005), "Кандидат-президентът" (2007). Била е депутат във ВНС (1990) от квотата на СДС, посланик в Белгия, Люксембург, ЕС (1991 - 1996), посланик в Швейцария и Лихтенщайн (ноември 1997 г. - юли 2001 г.). Утре вечер от 18 ч. в Софийската градска художествена галерия ще се състои премиерата на най-новия й роман "Близка връзка". - Може ли да се каже, че с „Близка връзка“ предлагате нов тип разговор за Държавна сигурност и разтоварвате темата от натрупаните спекулации? - В книгата има две групи герои. Едните са потърпевши и жертви, другите са хората, обвързани със структурите на бившата Държавна сигурност. Между тях до края няма място за полемика. Те се срещат в обстоятелства, при които се упражнява психическо и дори физическо насилие. Между тях няма равнопоставеност. - Книгата ви художествен коментар на тази непримиримост ли е? - Да, така е. Помирението без разкаяние и без признаване на вина е невъзможно. Колкото повече излизат на бял свят документи, че видни публични фигури са били свързани с репресивния апарат на ДС, толкова по-настойчив става отказът от диалог. Вместо да чуе простички извинения, обществото ни е засипвано с аргументи за героично изпълнение на държавен дълг и грижа за сигурността на родината. Такива хора дори нямат силата да признаят, че сами са били жертви на ужасна, вероломна система. И тази отрова продължава да подкопава устоите на съвместния български живот. Поради това смятам, че този въпрос ще си остане болезнен, хроничен за България. И хората в нея ще продължават да са вътрешно разделени. Това се предава и на децата им. - Това е третата ви книга, в която правите опит да осмислите драмите на българския преход през жанра на политическия трилър. Да не би да се стремите като литератор да компенсирате факта, че и вие като политик, какъвто станахте в началото на промените, бяхте част от политическата класа, която не изчисти навреме и докрай въпроса с наследството на ДС? - По никакъв начин не мога да поема лична отговорност за това. Функциите ми бяха такива, че никога не съм имала пряко отношение към този въпрос. Вярно е, че съм била чувствителна към него, защото в известен момент и аз бях потърпевша. Но продължителните ми престои в европейска среда ми създадоха увереност, че личният и политическият морал са пряко свързани с почтено отношение към проблема за бившите тайни служби и съучастието с тях. А у нас принадлежността към структурите на ДС се оказа част от скритото поведение, което е натоварено с голямо публично значение. В Евангелието се казва, няма тайна, която да остане скрита. Затова за мен „Близка връзка“ е и инстинктивен, и осъзнат жест да се запълни голяма дупка в обществения разговор за обременеността и отговорността на политическия ни елит за предишни връзки с комунистическия репресивен апарат. Не заради наказанието и отмъщението, а заради възможността да започнем на чисто, която сякаш ни се отнема постоянно. - В крайна сметка защо трябваше да напишете тази книга? - Защото смятам, че някои неща могат да се кажат по-убедително със средствата на литературната фикция, отколкото с политическа риторика. Сюжетите в политиката ни са изхабени. Не че в литературата човек може да бъде винаги новатор. Но поне има по-голяма свобода. И именно тази свобода ми беше необходима, за да покажа колко сложен е всъщност този проблем. Защото „близка връзка“ са приятелите на моя герой, които донасят за него. Но самият той става „близка връзка“ за друг мой персонаж, защото е манипулиран и използван. Около това се върти сюжетът на романа: героят търси своя предател, защото това предателство е променило живота му. За да открие в края на романа, че той самият неволно е станал предател на друг човек. Това е сложността, за която говоря. Поради изключително перфидното устройство на онази система, което не трябва да се подценява, хората волно или неволно се оказват въвлечени в нейния капан. Предишната държава, която бива наричана с най-различни евфемизми, беше с продънена икономика, с тромави и неработещи структури, имаше една безупречно организирана система – тази на ДС. Не става дума за сатанизиране, а за отказ от омаловажаването й или от повторното й идеализиране, на което сме свидетели в последно време. - В романа си, написан 18 години след промените, продължавате да диагностицирате системата като капан за всички, които я обитават. Невинността илюзия ли е? - Наистина няма невинни в тази история. Всички, които са на определена възраст, са били въвлечени. Това е грехът на системата. Тя отне невинността не само на едно или две поколения, а на цялата нация. В книгата се стига дори до абсурда, че учителка от забавачница също се занимава с доносничество. Най-голямото престъпление е всеобщото отнемане на невинността. Защото ДС успя да тотализира българското общество чрез упражняването на контрол върху всички. Това е много тежък товар, багаж и наследство. Не можем да го зарежем насред пътя и да го оставим на следващите поколения. Забъркали сме тази каша, трябва да си я изсърбаме до край. - Не обвинявам, но разсъждавам: дали президентът Желю Желев не постави началото на спекулацията с темата за досиетата, като употреби едно единствено досие срещу политически конкурент. Това стана нещо като камертон, който за жалост се оказа в ръцете на хората, обявили се за алтернатива на бившия комунистически режим. - Не можем вечно да се въртим в кръга кой на кого е бил син, за да запазим поводите за вендета между жертвите и палачите. Но аз не приемам помирението като изкуствено предизвикана амнезия. В това отношение не сте права да отричате призива на СДС още от самото начало, че преди да се помирим, трябва да изясним истината. - Но не го направиха нито навреме, нито докрай, нали така? - Смятам, че никога не е късно. И внушението, че темата е износена е фалшиво. Германците извадиха архиви с 60-годишна давност, американците извадиха архиви на КГБ със 70-годишна давност. Убедена съм, че ДС е много устойчива система. Тя едва ли доброволно се е лишила от досиета и документи, въпреки твърденията за това. Положително всичко е запазено. То се намира някъде и подлежи на изследване. - Полският публицист и дисидент Адам Михник беше казал: „Всички сме копелета на комунизма. Но трябва да се променим и да станем други“. Книгата ви имаше ли за вас терапевтична стойност, порив за изчистване от миналото и от присъствието в системата клопка? - Абсолютно да. Само че имам привилегията да съм всмукала европейското измерение на проблема и не се страхувам, нито се срамувам от това. Всички сме по някакъв начин продукт на онази епоха, като манталитет, като нрави. Съществували сме в една и съща конкретика, в която всеки се е опитвал да се реализира, да бъде щастлив, да действа според човешката си природа. Поради което всички сме обвързани по един или друг начин с онази система. И нека младите да не се правят на много интересни в своята незаинтересованост, защото те са също обвързани чрез родителите си, защото живеят в жилищата си в „Младост“ или „Люлин“, които са останки от комунизма. Защото видимо или невидимо са били облъчвани с риториката на посткомунизма. Дори родените на 10 ноември 1989 г. носят белезите от предишността. Това са неща, които бавно се лекуват, и цялото общество трябва почтено да се заеме с лечението. Това не е срамна болест. - Срамна болест е лъжата, нали така? - Да, срамната болест на нашето време е лъжата. Интервю на Люба Кулезич
Прочетена 1453 пъти

Станете почитател на Класа