Поделено яйце на Великден

Поделено яйце на Великден
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    19.04.2020
  • Сподели:

Бащата започна…

– Като дойдеше Великден, хората се поздравяваха не с „Добро утро!”, „ Добър ден!”, „Добра вечер!”, както обикновено, а с „Христос възкресе”, отговорът беше – „Наистина възкресе!”
Ние, децата, чакахме да бие камбаната още вечерта и да отидем на черквата. И в края, като щеше да каже попът – яжте, деца, цървени яйца – и като получехме разрешение от попа, ние започвахме да борим яйцата, които си носехме, с острото напред да видим кой ще победи. Помня като ми счупеха яйцето, винаги плачех до скъсване… След като се „борехме” и ги счупехме, обелвахме ги и започвахме да ги ядем.
Но нали родителите ни казваха цяло яйце да не ядем, че ще ни излязат „натъртъци”, мазоли отдолу на краката, та да го делим яйцето с братчето си или сестричето, може и с чуждо дете, но непременно да се раздели, и ние го деляхме…

ТАЗИ НАША ВЕЧНА БЕДНОСТ, мисълта за която ни спохожда като призрак дори и по Великден…
То не беше за това, че „натъртъци” ще ни излязат, ами и от нямане, да не го изядеш сам, ами да дадеш и на братчето си. А „натъртъците” излизаха, защото ходехме боси, та ни се натъртваха ходилата от камъните, А пък от влезлите вътре в петите тръни краката ни беряха, драскотините ставаха гнойни рани.

Великден беше много голям празник.

 


Три дни, също като Коледата. Само че по Великден правеха на хорището люлка въртиколница, за която децата даваха червени яйца и ги люлееха. Надвечер, по време на хорото, ходеха и на стола сядаше момче и момиче. И те също плащаха – момчетата с пари, а люлкаджията ги люлееше.

През деня момичетата и момчетата връзваха на ореха или черницата люлка със синджири и полюлейка от въже и момчетата люлееха момите и обратно, като пееха, надпяваха се:

 

Та кой тича вода да налее,
та кой тича по бели камъни,
та кой ми се на люлка люлее,
и кой стои насреща та гледа
и ви вика кротко го люлейте

На хорото тогава се пееха най-много следните песни.

Тодор събира тръгнува,
на пуста скеля ще поде,
на пуста скеля линяда,
Линяда и Урдовиза

Той на Вълкана думаше,
либе Вълкано, Вълкано,
ще пода да поработя,
тебе те болна оставям

Друга песен

Пею в дугенят седеше,
в дугенят, в имишлъкът,
църно си писмо четяше
и дребни сълзи роняше

Трета песен

Димчо събира тръгнува,
ще поде да поработи,
Той на майка си думаше,
със сбогом стара мале ле,
със сбогом сино Димчо ле,
със сбогом и с много здраве,
кога Димчо ле ще дойдеш,
кога да ти се надеем…

Четвърта песен

Седнала е Яна в байнева градинка,
да си везе Яна дари ми копринени,
дари ми копринени, кърпи бубакерни…

 

Когато се паднеше Великден по-рано или по късно от тая дата се броят 50 дни или седем седмици по седем дни равно на 50 дни, Великденят може да мени датата, но денят никога не се мени, идва все в неделя. Така и Св. Троица не мени деня, наричат я Света Петдесятница, защото е винаги на 50 дни след Великден.

Веднъж една година, помня, Великден закъсня, бяха по едно и също време с Гергьовден. Но винаги Великденът идва по-рано…

Старецът гледаше замечтано към отсрещните контури на Нотр Дам…

– С тези спомени, синко, които съм ги запаметил като филм, но и съм ги написал в моята Тетрадка, която съм ти обещал да ти дам, искам да ти кажа, това ти го споменах и одеве, че и ние, макар и толкова бедни тогава, толкова мъчени, все пак имахме поводи за радост. Е, нашата радост беше скромна, но от сърце. А и като не познавахме друго? Откъде тогава да знаем, че някъде по света е друго. Че има и такъв свят. И такава радост… Когато човек е затворен, той не знае нищо за света, а и книги тогава нямаше откъде и как да четем. А да не говорим за днешните телефони… Единствено оставаха песните. Затова и тук сега толкова песни ти изпях, да ги запомниш, да ги запишеш дори, че да останат… За внучетата ти да останат. Може пък някога да ги запеят, а? Защото нашите странджански песни са нашата мъка, но и нашата история, синко. Всяка наша песен е направена по истински случай, виждаш повечето са бавни, тъжни, такъв ни бе и животът, тъжен… Една песен, една история, често родова, това е голямо нещо и то трябва да се запази.
Ето, виждаш колко и какви хубави празници и тогава сме имали, как сме умеели, макар и толкоз бедни и притиснати материално, да се радваме на хубавото в мъчния ни живот. Всеки човек, и най-бедният, че и най-лошият, носи душичка, синко, и трябва тази душичка поне понякога да я зарадва, иначе от това все напрягане ще се скъса.
Затова за мен най-хубавият празник си остава Великден. Защото все покрай него си спомням за… яйцето. Да, за онова яйце, за което ти разказах вече, за „натъртъците”, с които ни плашеха големите… Чак след време, когато сам станах глава на семейство, разбрах какво искаше да ни каже с тези думи за яйцето татко. То, обеленото яйце, което тогава на нас ни изглеждаше съкровище, с тези проникнали в него следи от боята, бе толкова желано, как само ни се искаше да го глътнем, ей така, наведнъж, да се разлее неговата сладост из нас… Обаче трябваше да го поделим с братчето, сестричето, съседчето… Не можеше на такъв голям празник някое живо същество около нас да остане гладно и тъжно…Това беше основното, което съм запомнил, а не заплахите, че щели „натъртъци” да ни изникнат…
И оттогава, синко, аз съм се научил, като по навик все това правя, попадне ли ми нещо хубаво, нещо благо в ръцете, винаги като че ли по команда, аз го разделям, винаги оставям част от него настрани, за него, другия, дори и да съм сам в момента… Разделям великденското яйце на две, винаги оставям другата половина. Така, за другия… Ако няма човек до мен, на някое пиле, на врабче ще я дам…

 

Димо Райков, Париж

Станете почитател на Класа