Мара Белчева след Пенчо Славейков

Мара Белчева след Пенчо Славейков
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    25.09.2019
  • Сподели:

Всички се интересуват от само две проявления на Мара Белчева – едното е битието й до смъртта на съпруга й Христо Белчев, когато тя е само на 23 години. Второто – до кончината на Пенчо Славейков – тогава тя е вече на 44-годишна възраст.

Известно е, че тази необикновено красива жена е била харесвана от олицетворяващи властта и мъжката първичност фигури като Фердинанд, Стамболов, Рачо Петров. Същевременно това обожание, ако вземем предвид етическите и естетическите критерии на поетесата, едва ли е било нещо, за което тя е смятала, че заслужава вниманието й. По-скоро тъкмо обратното.

 

 

След 1912 г. – годината на Славейковата смърт, следват по-равни, по-прозаични години, и така – до 1937 г., когато Белчева умира на 68 години. В рамките на тези две десетилетия и половина прожекторът на публичността се отмества от нея, макар че Белчева никога не престава да бъде уважавана от съвременниците си. Това проличава и от портрета й на по-късна възраст, направен от иначе неумолимото перо на портретния карикатурист Александър Добринов.

Същевременно, макар и в по-слаба степен хорската мълва не спира. Говори се за дъновистките увлечения на Белчева; за това как въпреки желанието й за свой дом и спестените пари, тя не успява да се сдобие със собствено жилище, според някои поради това, че е измамена.

До края на живота си Белчева живее на квартира. Легендарен, впрочем, е жестът на Белчева, която продава някогашния си дом на днешната улица “Христо Белчев” в името на по-спокойни, както и на повече дни със Славейков.

Устойчив е образът на тази достолепна личност в очите на съвременниците като на жена, носеща черно, която често се разхожда сама в Борисовата градина. Черният цвят ще е неин неизменен спътник десетилетия наред.

“Винаги с шапчица, с воалетка – не върху цялото лице, а донякъде. Чуден овал на лицето, профил деликатен. Бяла, почти бледа. Снежнобяла коса. Винаги с ръкавици. Изправена, върви спокойно. Тогава е била около 70-годишна. Дори и да няма друга дреха, но като я видиш навън по улицата – дама”, спомня си за нея Багряна.

 

 Къщата на Мара Белчева и Христо Белчев днес – на ул. „Христо Белчев“. В нея днес има две кръчми – в мазето и на първия етаж. Снимка: е-vestnik

 

 

Какви вътрешни въртопи, търсения и невидими странствания се случват в душата на тази забележителна жена?

Съдбата на Белчева след 1912 г. заслужава не по-малко литературно-изследователско, както и философско осмисляне. Тази дълга глава от книгата на живота й, както пише изследователката Албена Вачева, е неравна, изпълнена с външно тихи събития, като “болки, разочарования, радости и дори една много силна духовна трансформация”.

Година след смъртта на Славейков, Белчева е милосърдна сестра и учителка в Междусъюзническата война. Това може да бъде изтълкувано като доброволно самопожертвование, породено вероятно и от трагедията в личния й живот. Същевременно трябва да отбележим, че много българки от този период на тежко национално изпитание доброволно се посвещават на благородната мисия на милосърдни сестри.

В следващите години Белчева издава първата си стихосбирка “На прага стъпки” (1918) , която е в памет на Славейков. Част от едноименното стихотворение от книгата гласи:

И хладни ме побиха тръпки…
Откак му стъпките умряха –
по-светли и от думи стъпки –
 на прага други не изгряха.

В “След погребението” четем:

Звънът пак на раздялата звъни!
Сама се пак в живота аз завръщам.
В денят, небето, който ми разгръща,
Аз виждам все заровените дни.

С излизането на първата й стихосбирка, поетесата ще се изправи пред сериозно изпитание, свързано с признаването на таланта й. Това е нещо, за което би могло да се каже, че тогавашните критици не дават съвсем охотно, още повече – на жена, която е била дълго време в сянката на творец мъж.

 

 Мара Белчева (в средата) като придворна дама.

 

С тази първа стихосбирка, критици като Владимир Василев (който после ще промени посоката на обобщенията си) и Васил Пундев напълно отричат всяка самостоятелност на поезията й.

„Някой по някакъв повод казваше в Mercure de France: да подражаваш, невинаги е слабост, може да бъде – една любов… Но както в живота, така и в поезията, любовта често е жестока, и изисква пълно отказване от себе си. Както е станало и с Мара Белчева: поетическата й личност я няма. Тя е цяла в проекцията на Пенчо Славейкова“ – гласи рецензията на Владимир Василев.
Можем само да се радваме, че въпреки критиката Белчева не престава да пише и на дълги интервали излизат още две стихосбирки – „Сонети“(1925) и „Избрани песни“ (1931). В тях философското начало и тихата, неотклонна саморефлексия, продължава да се разгръща.

Един конкретен стих от “Сонети” гласи:
“О! до кога ще ме изпитваш, Боже?” (“VII”).

В поезията на Белчева лирическият Аз често се обръща към Бог, диалогизира с него, задава въпроси във връзка със съдбата си и със съдбата на човека поначало. Тя, такава, каквато ни се явява тук, е замислена, вдълбочена в себе си и в мирозданието.

И твоя дъх ухае във сърцето
на всичко що живота призова. (XIX)
Поетесата всъщност неотклонно пише и работи. Занимава се с преводи, редакторство; публикува в периодичния печат.
Превежда произведения от Ницше: „Тъй рече Заратустра“ (1915), от Герхарт Хауптман „Потъналата камбана“ и др. Белчева е редактор на публикуваните през 1923 г. „Избрани съчинения“ на Славейков.

Kакто пише Вачева, тя “активно участва в канонизацията на поета”. Белчева не е само инкрустирания в “Острова на блажените” романтически образ на Силва Мара, с труда си тя има автономен културен принос за паметта на Славейков, който не бива да се подценява.

 

Резултат с изображение за мара белчева

 Мара Белчева към края на живота си.

 

 

Както стана дума, най-ранните критически отзиви за първата стихосбирка на Мара Белчева са основно фокусирани върху влиянието, което тя търпи от страна на Славейков.

Това литературно-критическо възприемане впоследствие обаче се променя в полза на поетесата. През 20-те и 30-те години Белчева се сдобива със статут на литературна фигура в българската поезия.

Името й бива поставяно редом до имената на поетесите Екатерина Ненчева и Дора Габе (с последната Белчева е в добри приятелски отношения). За съжаление, това вглеждане в поезията й днес е избледняло за сметка на литературния мит на жена-любима.
В някаква степен по-горното е несправедливо спрямо една жена-творец, която не е сантиментална в поезията си. Отсъствието на сантименталност, включително женска, в творчеството й, е посочвано като силно достойнство.

През 1923 г. Владимир Минев пише следното за тази поезия в литературно-художественото списание “Листопад”: “Ако сравним поезията на Мара Белчева с тази на Дора Габе или Екатерина Ненчева, ще забележим колко поезията на първата е по-сериозна и по форма, и по съдържание. Поезията на Мара Белчева се издига по-високо от всичко, създадено у нас в това направление, защото в нея отсъства сантименталността, тая пречка на жената да проникне в по-висшите сфери на поезията. Но отсъствието на тази сантименталност съвсем не приравнява поезията на М. Б. с поезията на мъжа, както мисли Васил Пундев”.

Дори Василев, за който е пословично, че има извънредно високи критерии, отбелязва през 1934 г., че Мара Белчева вече е “поет с оформено дело”.

Литературният й талант бива признат, но както стана дума, през следващите десетилетия това трудно извоювано признание отново бива разколебано. Като че ли и до днес се откроява повече образът й на красиво изваяна статуетка на сцената на културния живот, отколкото тази на българска поетеса със своите облик и принос към поетическата традиция.

Белчева до последно буди възхищението на по-чувствителните към стойностното свои съвременници. Ето какво разказва за края на живота й Багряна, която се е познавала лично с нея:

“Напоследък я виждахме съвсем рядко. Тя се беше отделила от всичко и от всички, за да доживее своя земен живот като отшелница, в килияна на своя дълбок духовен мир, чувствайки връзката с умрелите по-живота, отколкото връзката с живите. Виждахме я рядко, но все пак само мисълта, че тя живее между нас, тук на земята, тя – толкова нематериалистична, в този толкова материалистичен век, тя въплъщение на женствеността, на любовта и верността – в този век на желязото и бетона, на спекулацията и алчността”.

“И нейният образ в нашата памет ще остане така: засмяна, добра, внимателна, никога от нищо неоплакваща се, всичко понасяше с едно върховно примирение… И вечно диреща някакъв висш смисъл, някаква висша хармония, доброта, красота”, ще добави още Багряна, която чувства чужда мистическата и философска поезия на Белчева (контрастна на Багрянината витална поезия), но никога не отрича статута й на поет.

Последната глава от живота на Белчева се различава от пищните и вълнуващи драматургични обрати на предходните периоди. Малката пенсия е в контраст с материалната задоволеност на семейството, в което е родена – задоволеност, която я съпътства и в младостта й.

Това, което постига умислената лиричка, не е малко – освен достойно изживяните старини и едно концептуално творчество, осмислящо въпросите за човешкото съществование, от които ще се вълнува докрай.

По повод аристократичния й дух Блага Димитрова и Йордан Василев ще напишат в “Младостта на Багряна”, че да “започнеш живота си като аристократ не е твоя заслуга, но да завършиш така – за това се изисква духовна сила, издръжливост…”.

Епилог

Днес Белчева е определяна повече като намираща се “извън канона” на българската литература, както пише и Албена Вачева. Същевременно тя по един невъзможен за разколебаване начин “витае” в мраморното пространство на българската поезия. Това се дължи на духа й – изразител на най-изящното в една отминала културна ера; съдбата й, белязана, но и белязала пътя на Славейков. Съвсем не на последно място– това заслужено присъствие, без което културната ни история би била неимоверно по-бедна, се дължи на нейното творчество.

 

 

Невена Борисова

 

 

 

Прочетена 342 пъти

Станете почитател на Класа