Несъвършен и грешен съм, но останах верен на себе си

Несъвършен и грешен съм, но останах верен на себе си
  • Автор:  Анелия Узунова
  • Дата:  
    20.12.2017
  • Сподели:

Всеки ден, в 4 сутринта, се събуждам и пиша стихове

 

 

 

 

 

Разговаряме с Недялко Йорданов за най-новите му творби – мемоарните книги „Някога, някога... Дневници. I част“, която излезе преди дни, и „Моят Радой“, за стихосбирката „Мрън-мрън“ и филма „Не си отивай, мой живот“. Премиерата им бе в Централния военен клуб в София в събота вечер. Книгите са на пазара с логото на издателство „Милениум“. Филмът е сниман за телевизия СКАТ.

 

 

Господин Йорданов, може да се каже, че най-новата ви, последната ви, книга „Някога, някога... Дневници. I част“ всъщност е и първата във вашата творческа биография. Това са вашите ученически и студентски дневници. Защо решихте да ги издадете?

 

Недялко Йорданов: Ще ме накараш да се влюбя, когато в любовта не вярвам...

 

На пръв поглед това е сякаш чисто личен въпрос. Но всъщност все повече се отдалечаваме от онова време – 50-те и 60-те години на миналия век – време все още на догматизъм, на първите лястовички на някаква промяна... Тогава бях ученик в 11 клас, а след това студент първи курс и съвсем искрено и непосредствено съм си водил дневник за моята първа голяма любов и за това, което се случва наоколо. Всъщност тези дневници са в немалка степен документ на времето.

 

Те ще са цяла трилогия, обхващаща от 1956 до 1961 година. Защо след това преставате да си водите дневник?

 

Защото се оказа, както обикновено, че тази безкрайна любов, всъщност имала край.

 

Имаше ли момент на колебание дали да споделите с читателите си съкровените тайни за първите любовни вълнения на момчето Недялко Йорданов, което толкова гордо ги таи в сърцето си?

 

Не бях ги чел почти 60 години. Когато ми ги прехвърлиха на компютър, се зачетох в тях като в роман, в който героят е съвсем друг човек, а не самият аз. Така и гледам на тях.

 

Вие имате и други мемоарни книги, но останали ли са скътани и други лични записки, които сте си правили през годините, които все още са несподелени и замисляте и тяхното издаване?

 

Вече съм издал четири тома мемоари, разказал съм подробно за живота си от раждането ми до 2008 година. Това е особен вид мазохизъм, защото преживявах всичко отначало. И не бих го направил, ако животът ми беше скучен и щастлив... Преживял съм драмата на моето поколение, което постепенно си отива.

 

Моят Радой“ се радва на голям интерес сред читателите. Това е особена книга – автобиография и биография, събрала късчета от живота на две големи фигури и едно голямо приятелство. Какво ви тласна към написването й?

 

Радой живееше в София, а аз в Бургас. Пишехме си често и дълго... Тези негови писма, които представих в книгата, са безценни. Моите вероятно се намират в неговия архив и някой ден ще поискам да ги видя. Той беше за мен и баща, и приятел, и съдник, и покровител, а често и брат по съдба. Обичах го и той ме обичаше и все така си съществува около мен и в мен.

 

Стихосбирката ви „Мрън-мрън“ първо приковава вниманието с нейното автоиронично и мило звучащо заглавие. В нея споделяте, че сте имал период, в който музата ви не ви е навестявала и че сте страдали от това. Промениха ли се нещата?

 

Трябваше да се случи едно премеждие, за да проумея най-после, че няма време, че трябва да се бърза.

 

Сега всеки ден пишете ново стихотворение и го споделяте във фейсбук.Събрахте ли вече стихове за нова книга? Какво ви вдъхновява?

 

Това е нещо, което не ми се е случвало никога до сега. Сам не мога да си обясня защо вече повече от месец всяка сутрин се събуждам в 4 часа и пиша по едно стихотворение. Понякога човек сам не може да предвиди и обясни какво става с него.

 

Стихотворението ви „Момчето, което...“, посветено на Григор Димитров, наскоро предизвика голям фурор във фейсбук. Стана популярно за броени часове. Харесаха го и го споделиха десетки хиляди хора. Това сякаш потвърди за втори път, че народът умее да се радва на големите си личности и победите, които ни обединяват като нация. Един път се обединиха около самата победа и втори – около творбата ви, която така добре изрази всеобщите чувства.

 

Право да си кажа не съм очаквал такъв ефект. Написах стихотворението в една от тези мои „поетични“ сутрини, след като вечерта до късно преживявах драмата на този страхотен финален мач. Не познавам лично Григор, но ми се струва, че мога да разбирам какво му е на душичката, когато играе. Той заслужава възторга от неговия подвиг и трябва да го изразим пълногласно, защото може би го очакват тежки и обидни думи, ако съвсем естествено почне и да губи.

 

Благодарение на модерните технологии и социалните медии обратната връзка стана много бърза. Вие се чувствате в свои води във фейсбук. Какво ви носи това светкавично споделяне, това лесно общуване с публиката?

 

По начало интернет и съответно фейсбук е велико откритие. За милиони хора той е бягство от самотата, възможност да бъдеш част от цялото човечество. За мен освен всичко друго той е една голяма и непосредствена аудитория, пред която показвам това, което пиша.

 

На премиерата на 16 декември ще представите освен книгите си и новия си филм от поредицата „Още съм тук, още съм жив“, петия поред. Как се роди тази документална серия? В предишните ви филм има много лични кадри, които са много ценни и като свидетелства за социалната действителност. Разкажете за тази потребност да запечатвате живота, да го отразявате - на хартия и на лента, да запазвате, да предавате преживяното.

 

Идеята беше на телевизия СКАТ и на Валери Симеонов. Предложението прозвуча малко зловещо: „Хайде да направим поредица от филми, в които да разкажеш живота си, докато си жив.“

 

Приех след известно колебание – уж само един филм, а се оказаха вече пет, защото разполагам с огромно количество видеоматериал от моето ежедневие през годините, от моите постановки в театъра, от стотиците рецитали и телевизионни интервюта. Всъщност тези филми също са документи на времето, защото касаят всички превратности на нашия живот през тези 77 години, през които съм живял.

 

Доволен съм, че съм такъв, а не друг. Нали можеше да бъда друг.“, казвате в „Дневници“, когато сте на 16-17 години. Днес заявявате ли го отново?

Слава богу останал съм си същият – несъвършен, грешен, но винаги верен на себе си.

Прочетена 167 пъти