16-ият “Златен ритон”: Мислещите пак са на мода

Пловдив и фестивалът “Златен ритон” запазват магнетичността си на “дисидентско” средище в документалното кино. През социализма документалистите се изхитряваха да правят иносказателни филми, за да не ги забраняват властимащите, когато неигралното кино ги настъпваше по мазолите. Тогавашните управници се притесняваха и от разпалените фестивални дискусии между творците, на които те прямо и гръмко съобщаваха позициите си.
Людмила Дякова, филмов критик специално за “Класа” от Пловдив Пловдив и фестивалът “Златен ритон” запазват магнетичността си на “дисидентско” средище в документалното кино. През социализма документалистите се изхитряваха да правят иносказателни филми, за да не ги забраняват властимащите, когато неигралното кино ги настъпваше по мазолите. Тогавашните управници се притесняваха и от разпалените фестивални дискусии между творците, на които те прямо и гръмко съобщаваха позициите си. Излизане от безизходицата След промените и последвалата безизходица за българското кино “Златен ритон” прекрати съществуването си за 10 години. От 1998 г. Пловдив отново гостоприемно приюти фестивала, който се превърна в едно от най-значимите културни събития за града. 16-ото издание на “ Златен ритон” бе изключително силно. Не само по броя на филмите в конкурсната програма – общо 46, но и с това, че добрите между тях бяха много. На фестивала бе честван 70- годишният юбилей на Оскар Кристанов, едно от светлите имена в документалното кино. Зрителите – професионалисти и любители, отново имаха възможността да съпреживеят историите на култовите му герои от “Вечният музикант”, “Майсторът”, “Надвечер” и др. Сегашното битуване на българина и желанието му да съхрани своя дух, а не само да оцелее, бе една от темите на повечето филми. Най-яркият от тях - “Положителни емоции” на режисьорката Елдора Трайкова, стана носител на “Златен ритон”. Изненада в тази посока бе и българо - финландският “Семейство”на Тонислав Христов. Авторът няма професионално образование по режисура, но е заснел изключително вълнуващ разказ за собствената си фамилия, която се съпротивлява срещу несгодите и не позволява да бъде пречупена от несретния си бит. В същата тематична посока крачат “Крайна точка неизвестна” на режисьора Иван Трайков, “Модус вивенди” на Зорница -София, “Проблемът с комарите и други истории” на Андрей Паунов. Продуцентът на последното заглавие Мартичка Божилова получи наградата на Изпълнителна агенция “ Национален филмов център” за делова активност и безспорни професионални качества при реализацията и международната промоция на български документални филми. Операторите на филма Борис Мисирков и Георги Богданов бяха удостоени с наградата на журито за операторско майсторство. Тъмната страна на душата Но като че ли най-мрачните краски от днешния ни живот окриваме във филма на Иван Младенов “Северната страна на слънчогледа”. Произведението е невероятно въздействащо, на визуално ниво постига иконописни стойности. В него безизходицата стига до най-мрачните дълбини на българското подсъзнание, а изтласква оттам агресия и отрицателни нагласи. Не случайно филмът получи наградата на критиката, една от специалните награди на журито и наградата “Горчивата чаша” на Факултета по журналистика и масови комуникации. Темата за неизлекуваните травми от недалечното минало е разработена от режисьора Атанас Киряков във филма “И в рая има ад”. Това е не само портрет на видния космополит Стефан Груев, но и едно пътуване назад във времето - с всички разкрития за деформациите, които тоталитарната система нанася на човека. Заслужено журито удостои този филм с наградата за режисура. За раните от тоталитаризма разказва и филмът на Адела Пеева “Развод по албански”, също носител на специална награда на журито. От него става ясно как репресивният апарат на Енвер Ходжа разбива семействата на много чужденки, омъжени за албанци. Филмът надраства конкретните истории и достига до много по-сериозни обобщения за мракобесието на тоталитаризма. Изповедален е и филмът “По особено жесток начин” на Росен Елезов, който ни среща с прозренията на видната писателка и кинематографистка Свобода Бъчварова, с нейните илюзии, разочарования и покаяния. По-деликатен, но също чувствителен към проблемите на мислещия творец е филмът “Бинка. Да разкажеш приказка за мълчанието”(за режисьорката Бинка Желязкова) , дебют на Елка Николова. За него тя получи наградата за дебютен филм. Пътищата на дарбата И на този фестивал образът на артиста бе обект на режисьорско изследване: “Неизвестното за световноизвестния”(филм за Николай Гяуров на режисьорката Станислава Калчева), “Духът и камъните” на Малина Петрова (за противоречивата и странна личност на Кирил Христов,). “Преводачката на чернобели филми” на Теди Москов е особено ярък като находка и интонация. Той е и реверанс към най-добрите години на италианското кино, и обичливо хвърлен поглед към преводачката на италианските киношедьоври в “Одеон” Нели Червенушева. Напълно си заслужи наградата на Българска национална филмотека. Рисуваните фантазии Необяснимо е, че анимационните филми на фестивала бяха само девет, произвеждат се повече. “Златен ритон” бе присъден на сценариста и режисьор Цветомира Николова за “А плюс Е”, една любовна фантазия за несъстояла се любов в градската самота и отчуждение. Специална награда на журито отиде при анимационната притча “Парцалът” на сценариста Христо Ганев и режисьора Анри Кулев. В стила на политическата сатира, който е запазена марка за тандема Ганев-Кулев, парцалът се превръща в знаме заради преследването на една идея. Лошото е, че тези добри и стойностни филми трудно намират път към зрителите. Това е хроничната болка на създателите им. Лечението е телевизионните канали да се осмелят и да инвестират в излъчването на атрактивните български документални и анимационни заглавия, каквито не липсват. А може би вече е дошло време в София и други големи градове да възроди идеята за арткина, в чиито програми да намерят място и тези заглавия.
Прочетена 2031 пъти

Станете почитател на Класа