Художникът Слав Бакалов: Вървим не към храма, а към "Илиенци"

- След няколко дни ще откриеш поредната си изложба, която си нарекъл «Пътят към абстрактното». Защо? - Заради журналистите, които се правят на изкуствоведи. Подавам им темата, за да има за какво да се хванат. Защото иначе картините ми са безгласни.
Слав Бакалов известно име в българската живопис и анимация, автор е на над 40 самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Режисьор е на повече от 50 анимационни филма, за които е получил десетки международни награди, включително престижната „Златна палма“ на фестивала в Кан през 1984 година. Издал е сборник с разкази и два романа - „Хомо фермата“ и „Плъхове в капан“. Третата му книга бе номинирана за награда „Хеликон“. На 10 октомври открива нова живописна изложба в реномираната столична галерия „Ракурси“. - След няколко дни ще откриеш поредната си изложба, която си нарекъл «Пътят към абстрактното». Защо? - Заради журналистите, които се правят на изкуствоведи. Подавам им темата, за да има за какво да се хванат. Защото иначе картините ми са безгласни. - Да не би вече да са се появили гласни или гласовите художествени платна, а аз да не знам...? - Ще ти обясня. Думите също са плод на абстракция. За да се стигне до понятието «скала» например, хомо сапиенсът е обработил в главата си хиляди най-различни камънаци, докато е открил общото между тях. В живопистта художникът също се среща с реалността и нейното разнообразие, но едва след Сезан художникът е започнал да търси не индивидуалното в природата, а в самия себе си. - От решаващо значение става стилът на художника, неговият почерк... - Да, така се стига до сюблимация в абстрактното изкуство, където рисувачът се открива само в петна като капки, петна като квадратчета и т.н. Художникът може да се изразява по различни начини - от пейзаж до голо тяло, или чрез фигуративна композиция. Всичко зависи от вътрешния повик, от нищо друго. Абстракцията не е самоцел, тя е по-скоро възможен изход. - Мнозина местни спецове твърдят, че след абстрактното изкуство пътят на живописта стига своя край. Говори се за «ново пътно строителство», например за концептуализъм... - Това не е нов път, а задънена улица! Даже не е и улица. Но е изход за бездарието. Появиха се страшно много хора, които не могат да рисуват, но наричат себе си художници. Това са самозванци, нещо като музиканти, които нито могат да свирят, нито да пеят, но членуват в Съюза на музикалните дейци. - След тия приказки ще те намразят не само бездарните рисувачи, но и братята по лира и дайре... - Няма нужда от прожектор, а само едно фенерче е достатъчно, за да се освети истината: абсолютно всеки жанр в изкуството съществува благодарение на своите правила. Музикантът трябва да знае солфеж, да чете нотите, да знае гамите и т.н. Художникът трябва също да е научил правилата на занаята. Никой няма да гледа футболен мач, ако играчите не познават правилата. Но у нас публиката зяпа и такива мачове в изкуството. - Масата никога не е разбирала от художественост, защо искаш от нея да не бъде такава, каквато е? - Шарлатаните в изобразителното изкуството правят опити да ни внушат, че не ни трябва да знаем какво е топло и студено в цветовете. Че е достатъчно да провокираме публиката с оригиналната си художествена мисъл. Дрън-дрън! - Добре, де. С какво тогава си обясняваш факта, че през последните години тъкмо този артмутация се шири като пет пари в кесия в нашия галериен живот. - Обяснявам си го с криворазбраното понятие за свободата като свободия без всякакви правила. Като пресичането на червен светофар например. И храченето по улицата. Изобщо обществото ни прекрачи в новия стар строй, капитализма, като «обкрачи» всичките му правила и порядки, създавани с десетилетия. Направо надухме нормалните норми на обществено поведение, не само в нравствен аспект, но в естетически... - Не морализираш ли твърде рязко... Не можем ли да погледнем на изкуството по-просто - като на игра, на забава, да речем... - Точно това се опитват да ни внушат и ни налагат чалгаджиите. Изкуството е и у-си-ли-е! Не е толкова лесна хапка. Като дюля е. Опитвал ли си да ядеш дюля? Не става, нали? Трябват ти допълнителни умения, за да я пригодиш за ядене. Българинът ужасно се е разглезил. Той вярва, че изкуството му е длъжно. Че трябва да му се поднася всичко сдъвкано, пасирано. Затова онези, които създават изкуство, също трябва да проявят енергия и инат, да приемат предизвикателството и да бъдат «трудносмилаеми». - Сега има свободен пазар и всеки заслужава своя кич... Не виждам нищо страшно в това – третото качество да харасва третото качество... - При тоталитаризма нещата стояха някак си по-просто: имаше тоталитарна власт, имаше цензура, имаше налагане на схоластични разбирания, които трябваше да бъдат заобиколени и преодолени. Поетите ползваха езика на Езоп, художниците търсеха «особени пътища» към реалността и себе си… И театърът, и киното ни намираха своите си начини за изява. Сега има свобода, но нямаш как да се съпротивляваш на пошлотията... - Говориш така, сякаш вещаеш края на изкуството... - Защо, изход има. И той е във връщането към нормалността: музикантът трябва да има слух и да знае нотите, художникът да има талант и да може да рисува, футболистът да тича и да рита топката по-добре от всекиго другиго. Човечеството е измислило доста добри тестове, по които могат да се измерват различните дарования и способности. - След всичко, което наприказва, кое е онова, което трябва да го свържем с твоя «Път към абстрактното»? - За мен това е пътят към нормалното. Изкуството в своята същност е абстрахиране, търсене на символи и метафори, на образи и понятия, на звуци и цветове, извлечени от естеството на природата и преработени от съзнанието. И този, който «има нахалството» да демонстрира на другите своята музика или картини, нека бъде така добър да го умее по-добре от тях. За целта е трябва да не бъдем чак такива сноби и да отпъдим с ръка шарлатаните като нахални мухи. - Знаеш ли колко им пука на мухльовците, че ги наричаш шарлатани. Хич не ги интересува – снобите също нямат почивен ден... - Ама трябва да се почне отнякъде, бе Румене! Имам приятел в Канада, емигрант. Според него в онзи свободен свят има нещо, без което няма как да оцелееш - не е достатъчно талантлив, достатъчно умен, достатъчно работлив… Трябва да си почтен. В края на краищата, хората имат различни възможности. Но от всеки от нас зависи да бъде или да не бъде почтен. Без това си загубен! - Каква ти тук почтеност, нали алчността не е порок? Нали печалбата е по-важна от всичко друго, а измамата е бързоликвидна стока... - В изкуството измамниците не са по-малко, отколкото в бита. Но публиката не знае и не ще да знае, че е мамена. Забихме се в този безкраен преход, но вместо в духовен катарзис, живеем в казана с катран. Не сме се покаяли, не сме си простили. Много харесах книгата на Владо Зарев «Разруха». Важна книга, уверявам те! Лошото е, че повечето от нас гледат на изкуството като разтуха. Като на релаксация. Но този път не води към храма, а към «Илиенци», към сергиите на кича, към тържището на чалгата, към риалити воайорството. Води до пълното и безвъзвратно затъпяване. - Май след това интервю няма да има масово скупчване пред новите ти картини... - Нали ти признах още в началото, че картините ми са безгласни. Разговора води Румен Леонидов
Прочетена 1298 пъти

Станете почитател на Класа