“Чайка” - трагедия по Азарян

„Стоп, стоп!, плясва с ръце Азарян, скача от мястото си и хуква към сцената. – Ася, когато казваш:„Искам да говоря с вас...“ недей веднага да прибираш столовете, а тръгни, спри пред стола за миг и едва тогава се втурни да ги прибираш.“
Надежда Ненова „Стоп, стоп!, плясва с ръце Азарян, скача от мястото си и хуква към сцената. Ася, когато казваш „Искам да говоря с вас...“, недей веднага да прибираш столовете, а тръгни, спри пред стола за миг и едва тогава се втурни да ги прибираш.“ Младата Анастасия Ингилизова стои с наведена глава пред Азарян като пред гуру. А той рязко се завърта към авторитетния Георги Новаков: „Жорж, когато тя казва „Обичам Константин...“, ти трябва да си въздъхнеш ей така: „Какво облекчение!“ Ася, това е най-важното, моето момиче. Кажи му го като на човек, който трябва само да каже „да“, и Константин ще те обикне. Сега го изричаш, сякаш имаш нужда да споделиш, а всъщност той е спасителят. Хайде! Дайте сега с музиката – от запалването.“ Върви последната репетиция на Чеховата “Чайка” преди премиерата й, която е тази вечер. Светлините угасват и Анастасия Ингилизова остава сама. Лицето й е огряно от кибритената клечка, с която тя пали пурата си. Това е Маша, дъщерята на пенсионирания поручик Шамраев. Полуизлегнат на стола си, режисьорът наблюдава как Георги Новаков в ролята на Дорн бавно се приближава към нея. В полумрака на залата Азарян премята в ръцете си незапалена тънка цигара. „Мечта по Чехов“, казва 73-годишният режисьор и поглежда остро над очилата си. „Отдавна имах желание да направя тази пиеса, но все нещо не ми достигаше. Сега някак си почувствах, че е дошъл най-благоприятният момент. Няма закога повече да отлагам, за да споделя наблюденията си. А и пиеса звучи изключително съвременно,“ казва режисьорът и поглежда остро над очилата си. 73-те години никак не му личат. Само е малко по-изпит. Крикор Азарян поставя „Чайка“ за първи път. Той е режисьорът, известен като най-изтънчен познавач на Йордан Радичков и Шекспир, но сега Чехов е грабнал сърцето му: „Колкото и нескромно да звуч, Антон Павлович ми е най-близък. Начинът, по който Чехов гледа на хората, на света, на същността на живот, съвпада с моето виждане. Близък ми е с полифоничното си зрение. Следи събитието чрез няколко гледни точки - при него високото и ниското вървят ръка за ръка. Контрастът прави внушението по-осезаемо и по-значимо, отколкото значението на произнесените думи. И това е театърът!“ Сцената вече е ярко осветена. Декорът е условен. Като картина на Рене Магрит. Влиза Бойка Велкова, която играе Аркадина. “Дайте тъмно, с преход. Сигнал. Чайките”, заповядва Азарян. “Всичко това са глупости. Влача живота си и често нямам никакво желание да живея!”, нарежда отчаяно Анастасия Ингилизова. “Аз, мила, съм винаги коректна като англичанка. Не съм като теб невчесана”, отговаря й Бойка, но изведнъж се обръща към Азарян: “Но това не е ли някак прекалено обидно за нея?” “Не, миличка, не е обидно. Не й се карай, но “трябва да се уважаваме взаимно”, обяснява й Коко и с възмутен глас, имитиращ женски, пита: “Как глупости?”. Трябва да стане недоразумение, разбирате ли, конфликт, възникващ от недоразумението.” Азарян – режисьорът актьор Той изиграва всеки герой от пиесата заедно с актьорите си. Изглежда като диктатор, който не позволява друга гледна точка към образа. „О, не! Не искам да ме имитират. За мен е важно усилието да разберат какво мисли героят им. Понякога дори преекспонирам нещата, но когато разберат мисленето на персонажа, ще им дам свободата. “Как” ще изрази това мислене е решение на актьора, за мен е важно “какво” всъщност е разбрал ”, професорът категорично се противопоставя на упрека, че е деспотичен. Актьорите обаче го гледат като последна инстанция. Така, както повечето от тях са го гледали навремето в НАТФИЗ. Учениците му още не могат да простят на Академията, че му отне класовете. Дори стачкуваха. После се примириха, а Нов български университет приюти легендарния преподавател. „Общуването с младите ми поддържа духа. В НБУ имам възможността да си правя густо“, отсича по пловдивски Азарян, а по устните му пробягва тънка арменска усмивка. Обречен да тъгува Чехов е определил жанрово “Чайка” като комедия в четири действия. За Крикор Азарян обаче тя има съвсем друго звучене. Основният тон тук е отчаянието. “Аз бих се лекувал, ала докторът не дава...”, изфъфля Мирослав Косев в ролята на Сорин, а Георги Новаков възмутено му отговаря: “Да се лекуваш на 60 години!?” Азарян го пресича: “Жоро, равно го казвай!” “Да се лекуваш на 60 години...”, повтаря с равен тон Новаков. “Браво!”, провиква се режисьорът и отново спира действието. Качва се на сцената, а актьорите се събират около него: “Сега започва много важна тема, за която се загатва в пиесата в предишните части. Темата за смъртта. Обърнете специално внимание на това!” Във версията на Крикор Азарян Чеховата иронична усмивка става видима само при Сорин. Другите герои са препълнени с трагизъм. “Няма нито една споделена любов, пояснява Азарян в мрака на театралната зала. В „Чайка“ всичко е аз обичам теб, ти обичаш друг, той обича друга. Не се сещам за друга пиеса в световната драматургия, в която по такъв начин да са вплетени най-същностните неща в човешкия живот – любовта, смъртта и творчеството. Най-удивителното е, че те органично съществуват като взаимовръзка, защото любовта и смъртта са двете страни на живота.” И разказва как, когато за първи път поставя „Вишнева градина“, бил убеден, че героите на Чехов като хора не струват и пет пари. „Втория път, 20 години по-късно, вече им съчувствах, защото разбрах, че Чеховите пиеси притежават следния феномен – те са безизходни. При Чехов всичко си остава същото. Героите му са обречени.“ Любов, смърт и португалско фадо Крикор Азарян скача пак на сцената, когато Иван Ласкин като Тригорин моли Бойка Велкова да не заминават: “Бойче, имам чувството, че тук се чудиш какво да правиш. Ударът е, когато той ти казва “Освободи ме!“, гласът на Азарян се издига все по-високо и по-високо. После по-спокойно казва: “Хайде сега отново!” Но отново “Стоооооооооп!” изкънтява в празния салон. “Бойче, виж ме. Казвам ти: “Махай се, не искам да те знам и изведнъж чувам нежното “Коко” и се разтапям. Бойче, това трябва да бъде най-чувственият момент в спектакъла!” Ласкин и Бойка Велкова се целуват, а Азарян им обяснява: “Бавно! Бавно! Тук няма какво да бързаме. Малко танци сега, дансинг пиниз. Чудесно!” Докато работниците сменят декора, Крикор Азарян се обръща към помощничката си: “Знаеш ли кой ще дойде на премиерата? Армен Джигарханян. Онзи ден ми се обади и се оказа, че е страшно любопитен да види как аз съм го направил. Той е гледал страшно много спектакли на “Чайка”, а нали знаеш – руската школа...”, казва театралният корифей, специализирал режисура при Анатолий Ефрос и Георгий Товстогонов. Актьорите вече са на сцената. Жоро Новаков пуска грамофона. Всички седят, слушат португалското фадо на Мариза и пушат. Димът и мълчанието са ги обгърнали като гъста мъгла, а гласът на Мариза допълва отчаянието: “Това е така наречената Зона на мълчание, както казва Немирович-Данченко, в която присъствието на втория план е много силно, обяснява режисьорското си решение Крикор Азарян. Трябва да се усети. В този момент всички си мислят: Защо стана така? Защо очаквахме едно, а стана друго? Това е видима проява на сюжета, за която Сорин говори малко преди това, за “човека, който искаше”. Всеки един от тях в една или друга степен е Сорин.” На финала писателят Трепльов се застрелва, но никой не забелязва. “Целият номер е в заангажираната безчувственост. Загрижени сме, но някак формално”, навежда глава Азарян, сваля очилата си, избърсва запотените им стъкла и напуска салона.
Прочетена 1967 пъти

Станете почитател на Класа