Либералната илюзия за неизбежния прогрес

Либералната илюзия за неизбежния прогрес
  • Автор:  Webcafe
  • Дата:  
    11.10.2018
  • Сподели:

Всичко звучи толкова просто и възможно. Сякаш светлото бъдеще е на една крачка разстояние и просто светът трябва да положи малко усилия, да пренебрегне някои от по-грозните си черти и готово. Едва ли не като щракване с пръсти.

"Просто се огледайте: Трябва да се борим за демокрация! Сега, защото времето изтича! Либерализмът, отвореното общество и демокрацията са застрашени и те се нуждаят от нас. Така че посмейте да мислите сами! И заемете позиция! Много неща вече са по-добре и тепърва ще се подобряват. Трябва да вярваме в напредъка! Той ще дойде със сигурност. От нас зависи да създадем по-голяма вяра в напредъка..."

Този начин на мислене е често срещан сред "демократите" и "либералите" на много места по света в днешно време.

 

Млади хора

 

В Германия, например, това е напълно типично за Зелените. Но дори крилото на канцлера Ангела Меркел в Християн-демократическата партия и социалдемократите на Мартин Шулц приютяват поне отчасти този тип възгледи и реторика.

Ако всичко може да се обобщи с няколко думи, слогънът на тази идеология е прост - "Просвещение сега!". Това е и заглавието на последната книга на психолога от Харвард проф. Стивън Пинкър, която, както можете да предвидите и сами, е пълна с послания от този сорт и безрезервна вяра в прогреса.

Пинкър е човек с мисия. Неговият манифест се стреми да покаже, че нещата вървят добре... поне в един по-широк смисъл. Неговата почит към напредъка се разпространява като мантрата на гуру, потвърдена от статистиката. За него напредъкът е реален. За него обективно е сигурно, че нещата се движат в правилната посока и ще продължат този си ход.

Наивната философия на "Всичко е добре"

Посланието на Пинкър е просто: "Когато много неща са добри, трябва да говорим за това. Комуникацията е важна!" Той е психолог, който ръководи изследванията и позициите си от данните. Той вижда себе си като отдаден учен, който се дистанцира от постмодернизма и други обективистично-скептични позиции.

Това може да е трудно за преглъщане за съвременните либерали и демократи с техния хедонистичен индивидуализъм. Не обещава ли все пак постмодернизмът едно светло бъдеще, в което въпреки противостоенето между социалното неравенство (борбите за многообразие и представителност на малцинствата) срещу чисто икономическия прогрес, нещата все пак ще вървят към добро?

И все пак Пинкър е човек, чиято работа може да служи като образец за нещо, което може да се нарече "либерално хегелианство". Тази философия на "Всичко е хубаво" залага на откровено наивната идея, че въпреки всичко, което се случва в социален план, по някаква причина прогресът е неизбежен. Тук се усеща ехото на неолиберализма с неговата изконна и "свята" идея, че невидимата ръка на пазара (стига той де не бъде обезпокояван от някакви регулации) ще насочва всички към щастието.

Тази безрезервна вяра в прогреса, комбинирана с почти агресивното отношение към всеки, който посмее да посочи съмнения или притеснения, може да бъде опасна, особено когато се представя под прикритието на научната обективност. А именно това прави Пинкър.

Прогресът трябва да се извоюва

Пинкър със сигурност обаче не е неолиберал и пазарен фундаменталист. Дори напротив, той може да бъде класифициран като по-скоро ляв във възгледите си. Въпреки това обаче той помага да се насърчи настроението за екзалтация по прогреса, чиято розова мъгла прикрива много истини и реални проблеми.

Истината е, че "технологичният прогрес" не е нещо, което просто ще ти тупне в скута. Да не говорим за "социалния прогрес". И за двете обществото трябва да се бори. Прогресът не се случва от само себе си.

"Историята може да бъде сътворена", както казва Руди Дучке, известен говорител на немското студентско движение от 60-те години на миналия век. А за да творим история, трябва да отидем "там, където се кипи, мирише и смърди", както го е казал политическият секретар на германските социалдемократи Зигмар Габриел.

Но вместо това книгата на Пинкер дава оправдание на всеки постматериалистичен студент на Харвард да се затвори в собствения си уютен социален балон, в който са допуснати само единомислещи представители на либералните елити, и оттам да вижда света само в неговите положителни краски. Иначе казано, онези млади, от които се очаква да бъдат активни, да се борят, да търсят по-доброто бъдеще дейно, сега си избират за какво въобще да се ядосват, залитайки към битки с вятърни мелници по теми, за които самото общество все още не е готово.

И все пак, само онези, които усещат критиката, онези, които възприемат недостатъците на настоящето, онези, които вярват, че състоянието на нещата все още не е достатъчно добро - те са единствените, които ще навият ръкави и ще се опитат да направят нещата по-добри.

Да се придържаме към реалността такава, каквато е, без да пренебрегваме проблемите, които виждаме, е може би най-добрата стратегия, която едно общество може да възприеме.

Виждаш проблем, посочваш го, търсиш решение за него. Идеята за това, че каквото и да прави, всичко ще бъде наред, а прогресът ще дойде, дори и ние да седим кротко в ъгъла, е мит.

От друга страна, Пинкър може да отвърне: "Да, но нещата в крайна сметка са по-добри, отколкото изглеждат в момента. Общественият дебат е изкривен от пророци на обречеността като Доналд Тръмп. Да се гледа на реалността през призмата на културния упадък би било погрешно. Нещата вървят добре за нас - със сигурност в един по-широк исторически контекст."

Именно това обаче е важният момент. Какво наричаме реалност? Защото изпадаме в една либерална илюзия затова, че нещата всъщност са по-добри, отколкото всъщност са.

Нито технологичният напредък е толкова близо, колкото се опитваме да се убедим, нито нивата на социално приемане са толкова високи, колкото някои хора се надяват. А още по-малко икономическото състояние на толкова цветущо, колко Пинкър и тези, които споделят идеите му, вярват.

Затова е и толкова важно да започнем да разбираме реалността в нейните различни аспекти. А това изисква труд и усилия, много критика към това, което виждаме. И да престанем да мълчим. Поне затова либералните оптимисти вече са прави.

Прочетена 330 пъти