За героичния алкохолик

За героичния алкохолик
  • Автор:  Александър Петров Webcafe
  • Дата:  
    09.01.2019
  • Сподели:

Да тръгнеш да трупаш популярност на гърба на човек, починал преди ден-два, е низко. Още по-низко е обаче заедно с това да разтръбяваш идеята за героичната роля на алкохолизма на фона на безличието на обикновения трезвеник.

Статусът на Калин Терзийски, озаглавен "За пиенето", подобно на онези есета на древните мъдреци, реално прави точно това - възвеличава страдалческия героизъм на пияницата, сравнявайки го със сивото съществуване на "нормалните хора", които не могат да разберат битката му срещу суровия, ужасен и т.н. живот.

Факт е, че Терзийски ги обяснява нещата така, както той сам ги вижда от гледната точка на човек, страдащ от алкохолизъм.

 

Калин Терзийски

 

И все пак, колкото и пречупена през личното светоусещане да е тази гледна точка, безумно звучи да въздигаш перманентното пиянство като един вид упойка за болезненото осъзнаване на нещата за света, живота и всичко останало.

И пиянството излиза да е някаква декадентска артистичност, а алкохолизмът - болката от нежеланата мъдрост, изстрадана с най-жестоки мъчения и неразбиране от страна на обществото. И ако човек види нещата в истинския им вид, а не захаросани от приказки (модерни или не), няма как да не започне да пие.

При това страданието на алкохолика, по думите на Терзийски, е в пъти по-голямо от това на тези около него. И неговата вътрешна болка никой не я оценява.

А за финал изброява известни и талантливи хора, страдали от тази злочеста съдба - "Керуак, Фицджералд, Буковски, Хемингуей, Лотрек, Лермонтов, Висоцки, Ласкин и други".

След такъв текст е трудно да не се почувстваш безкрайно тъпо и гнусно. Това, което започва почти като елегия за починалия наскоро Иван Ласкин, се превръща в кратка ода за алкохолизма и неговата неизказана слава.

Да започнем с това, че в тази държава като цяло малко хора са трезвениците. Но между пиене и пиянство, разликата е както в умението да се пие, така и в собственото усещане за мярка. Очевидно обаче тук става дума именно за вторите, онези без мярката, за които прекаляването е навик, от който не могат да се откъснат. А подобно нещо не е героизъм, то е болест.

И да представяш алкохолизма по този начин е не просто странно, не само грозно, но също така и безумно себично и егоцентрично. Нещо повече - той е израз на страхливост и комплекси, на неспособността да погледнеш към това, което представлява светът, и просто да го приемеш и да продължиш напред без драматизъм или самосъжаление.

Картината, описвана от Терзийски на този страдалец пияница, е просто един захаросан образ на една страхливост. А фактът, че някои големи творци също така са си имали проблеми с алкохола, далеч не прави самият проблем израз на декадентски героизъм.

Ако се махне тази пелена на уж стоическо величие, свързано с писатели, художници и артисти, зад нея остават просто остават просто едни хора, които злоупотребяват с алкохола. Няма нищо по отрезвяващо по този въпрос от гледката на впиянчен човек, неспособен да удържа дори организма си.

Ако героизмът е да се изправяш срещу страховете си и да се бориш за преодоляването им, алкохолизмът е едно обикновено бягство от проблемите, комплексите и личното страдание. Само дето всеки има от тях - от най-големия творец през богатия банкер до обикновения бачкатор. Болезнената истина (за такива тълкуватели на поркането като Терзийски) е, че далеч не всички "велики" страдат от тази болест - нито сред творците, нито визионерите, нито дори онези, които действително се сблъскват със страха и смъртта.

Да си тенденциозно нафиркан до козирката е просто кофти извинение за това да разрушаваш своя живот и живота на тези около теб под предтекста, че светът е лош и страшен. Въпреки цялото това страдание на поркащите, описано от писателия-психиатър, не трябва да забравяме и иначе омаловаженото от него (ако въобще го има) преживяване на околните, на близките на алкохолика.

Това са едни такива дребни неща като домашни побои в някои семейства, като крадене на вещи и обиране на апартаменти в други семейства, елементарно завличане с пари или простото прецакване на психиката на децата, които трябва да гледат как баща им или майка им се саморазрушава - нещо, което определено оставя отпечатък. Понякога, разбира се, алкохоликът просто се маха, оставяйки дупка в семейството - което май има своите плюсове, въпреки всички други морални и психически щети.

Всеки е виждал разбити от пиячката семейства и колко гнусна болка преживяват те.

Така че - не, пиянството не е никакъв неразбран героизъм, овъргалян в собственото си повръщано. Нито алкохолиците са някакви своеобразни пророци, отворили третото си око към света и за наказание за това обладани от лудост. А подобни твърдения звучат безумно себично и жалко.

По същата логика героични образи са и самоубийците, които също търсят избавление от жестокостите на живота, такъв, какъвто го виждат. Едната разлика е, че самоубийството при пияниците е бавно и мъчително и включва и живота на тези около тях.

Алкохолизмът е болест и първата стъпка към нейното лечение е да я признаеш за болест, да признаеш, че е нещо ужасно и грешно. И никакви захаросани истории в стил Буковски не помагат за това...

Колкото до починалия Иван Ласкин, светла му памет! И той, и семейството му заслужават да бъдат оставени на мира.

Прочетена 349 пъти