Спомен за писатели – Валери Петров, Коста Павлов и кучешки истории

Спомен за писатели – Валери Петров, Коста Павлов и кучешки истории
  • Автор:  Записа: Невена Борисова
  • Дата:  
    13.09.2017
  • Сподели:

Георги Янев е български писател, критик и литературен историк. Уредник в къща-музей „Гео Милев“ в Стара Загора, той е сред най-задълбочените изследователи на Гео Милев и литературната ни история.

 

Посрещал е през годините на соца в музея множество български писатели на литературни вечери и срещи с читатели. Беше любезен да разкаже случки и детайли за българските писатели и за културния живот у нас.


„Ако нямах чувство за хумор, нямаше да мога да разкажа за тях…“, подчертава пред потенциалния читател.

 

Валери Петров: За какво да се гордея с превода на „Хамлет”?



Леда Милева обичаше да се задява с приятеля си Валери Петров. Гостуваха ми за моята петдесетгодишнина, което беше изключителна чест за мене. Доведе ги Иван Гранитски за обяд. Леда подхвърли, че Валери Петров не е европеец!… „Как така, Леда?“, почти изплака като дете Валери Петров. „Така – отвърна тя – набори сме, навършваме 80 години, но ти не щеш да те честваме, защото си криеш годините, а това не е европейско. Там си подчертават годините, за да е ясно, че човек може да е трудоспособен и полезен на всяка възраст… Аз се съгласих, дето съм жена, защото съм европейка, а ти?“…
Валери не умееше да се брани и ме помоли да му покажа музея. Разведох го навсякъде, той беше любопитен и любознателен, разпитваше за всяко нещо, което го впечатляваше. Накрая в експозицията реших да му направя един комплимент. Казах: „Господин Петров, не съм специалист на превода, но се твърди, че вашият превод на „Хамлет“ е по-добър от този на Гео Милев, за което ви поздравявам…“. Валери Петров се сви, все едно някой му посегна и кротко каза: „Че на какво да се радвам, даже да е вярно, а според мене не е така… Гео превежда „Хамлет“ на 19-годишна възраст, тогава започва да го превежда, не е ползвал никакви образци, аз ползвах 17 образци като преводи, включително и този на Гео Милев. А преведох „Хамлет“ на близо 60 години. За какво да се гордея!…“ Не бях срещал толкова етичен и деликатен творец, толкова скромен, при огромния му талант и обич от публиката…

 

* * *

 

Константин Павлов: Ти мислиш, че утре ще бъде различно?

В края на 1989 година излезе стихосбирката „Появяване” на Константин Павлов. Божидар Грозев ми поиска рецензия за областния хасковски вестник „Шипка” и след кратко колебание се съгласих. В едно изречение казвах малко нафукано, цитирам по памет, че досега на Коста Павлов му беше лесно, отсега нататък (след 10 ноември) обаче ще трябва да търси друг изказ, друга поетика. Явно прекалено бях политизирал метафоричността в поезията му.

През януари 1990-та година чакаме Коста на гарата в Стара Загора – Неделчо Ганев, Кольо Александров и аз. Неделчо го посреща с бутилка коняк, която вади демонстративно пред множеството, което в интерес на истината въобще не се интересува от нас.


– А-а-а, вече така ще те посрещаме, като член на политбюро, не тайно като едно време… – отвръща Неделчо на стеснителността на приятеля си, който се дърпа и не ще да отпива пред хората.


Малко по-късно сме седнали във „Верея”, поръчваме водки и Коста ми благодари за рецензията, но пита иронично:


– Защо трябва да си променям поетиката, не разбрах. Че нали през последните 1300 години все така си пиша…


– Имах предвид, че довчерашното време изискваше от творците да крият истината зад езоповския език и метафората, а днес вече…


– Остави днес какво е… Ти сериозно ли мислиш, че утре ще бъде различно?… – бавно изрича Коста и се засмива само с очи.

 

* * *

 

Как Левчев и Коста Павлов се сродили по кучешка линия

През пролетта на 1990 г. пристигаме с Неделчо Ганев в София. Най-напред се отбихме при Иван Динков и отпрашихме за Бояна при Коста Павлов. Не бях чувал, че имал вила. Почти в центъра, в една уличка, която продължава като сокак, видяхме очукана керемидена „Лада“, разкривена желязна врата, завързана с верига и катинар. Надникнахме – всичко избуяло, даже и пътеката тревясала, но тук там отъпкана.


Коста пристигна с огромното си черно куче, за което бях чувал от Минчо Стоилов да казва: „Едно само не зная – всъщност Коста ли пише стиховете си, или черното му куче!” Отдалеч не се поглеждахме, чакахме го с гръб. Дойде до портата:

 

 

 

– А, вие ли сте? Аз пък помислих, че е Желю Желев, а тоя – посочи ме – ми заприлича отдалеч на Георги Спасов. Сутринта идваха, викаха. Уплаших се, че пак са те…


Неделчо вади литър чирпанска ракия. Повече от сигурно е, че ракията ще да е най-малко на половин век, макар братовчед му да я е варил миналата есен… Ама пък е приятно да го слушаш:


– Тая ракия е варена преди Девети – обръща се той към Коста, – запазил съм я за тебе, да я изпием след Десети…


Коста вади табуретки, а Неделчо разлива ракията. Кучето ляга до Коста – огромно, старо – и го гледа в очите. Посегнах да го погаля, но Коста ме сряза:


– Не! Не го пипай…


Погледнах го учудено. Приведе се, допря пластмасовата си чаша до моята и меко поясни:


– Прилича на стопанина си – подадеш му ръка, то я захапва…


И се засмя само с очи.


Попитах нещо за кучето. Коста се разкашля, махна с ръка, но изненадващо заразправя бавно:


– На тринайсет години е. Когато беше бебе, една госпожа, истинска, от ония – някогашните, ама оцеляла, ми го предложи. Не точно него, а от котилото – имаше пет-шест… Искаше обаче сто и петдесет лева. Огромна сума за мен тогава… Отидох при Любо (Левчев) и му разправям така и така… Той бръкна в джоба си и извади триста лева. „Вземи едно и за мене!”, вика.


При госпожата заварих четири-пет кутрета, като мишки. Две се набиха в очите ми – едното беше с червена панделка, другото със синя. Спазарих ги, грабнах ги и направо при Любо. Избирай, викам му, а той веднага прибра онова с червената панделка. Аз взех другото, със синята… Така беше…
Помълча малко и продължи:


– Така се сродихме с Любо. От време на време се чуваме, говорим за кучетата си Пораснаха, обаче сложно нещо: неговото – със загладен косъм, едно такова разположено, чаровно, гальовно, гуши се във всекиго; моето – настръхнало, подадеш ръка да го погалиш, то я захапва… Пък са близнаци…


Млъква, пуши жадно, отпива съвсем малко от пластмасовата чашка, която Неделчо отново е препълнил, мълчим.


– Наскоро кучето на Любо умряло. Публикува стихотворение, оттам разбрах… Докато отивали с жена му да го погребат, вън викали: „Долу БКП!”… А моето със синята панделка е още живо…

 

***

 

Слънцето пробива короната на дървото, под което сме седнали, и се преместваме отново на сянка. До нас тече чешмичка, без кран е, шурти, водата е страшно студена… Тихо е, зелено и тихо. От слънцето и ракията се чувствам отмалял, чак ми се приспива.


– Значи това е змиярникът – питам. – Отглеждаш смоци и ги пращаш на приятелите…
Коста се засмива почти неуловимо, отпива от малката чашка и казва на кучето да отиде под другото дърво, там сянката е по-дебела. То се подчинява, бавно се навдига и още по-бавно се отдалечава, стига до дървото и се просва в застинала поза.


– Неделчо – замислено казва Коста, – кучето на Любо пое всичките му инфаркти и инсулти и затова умря… С моето си разменяме инфарктите…
Питам къде е тоалетната.


– Ползвай някъде отзад – вика Коста, а когато съм тръгнал, дочувам: – И внимавай за смоците. Моите са безопасни, ама не съвсем, като кучето ми са. С мен са живели…

 

***

Как Павел Матев си направил майтап с Цола Драгойчева

Като министър на културата Павел Матев бил домакин при едно гостуване на френския писател Андре Стил. Вечерта го поканил на ресторант, но ресторантите ги затваряха рано, а на Адре Стил му се допило. „Поканих го у дома – разказа Павел Матев – настаних го в кухничката и излязох да наточа кана червено вино. Дадох му да отпие от каната, както превеха на село. Андре Стил отпи, обърса си устните и възкликна: „А-а, шампан!…“ Не, рекох – Чирпан!…“

***

„Обичах в късна есен да ходя в базата на министерския съвет в Наречен, беше тихо и почти безлюдно – разказва Матев веднъж – Там написах няколко стихосбирки. Живков беше забранил алкохола в базите ни, та бай Иван, управителят, ми носеше уискито в стаята. Една вечер ми каза, че пристигнала Цола Драгойчева, та ме канела на вечеря…

 

Слязох, бай Иван пита какво ще желаем… Едно двойно уиски – рекох. На моя отговорност, допълних. Той донесе уискито ми, а Цола ме пита: „Павле, чувала съм, че чирпанлии пият само люта ракия, пък ти пиеш уиски!

 

Откъде иде това?“ Обясних й, че при мене това е семейна традиция. „Татко – разправям й – цял ден оре нивите, надвечер се прибере, нахрани воловете, напои ги, среши ги и седне на прага и свали цървулите и навоите, а мама му измие краката. Той я помоли да му донесе едно уиски, отпие, отпие, па влезе в одаята и седне на рояла. Свири, свири - свири Бах, Бетовен, Чайковски, Вивалди… Сетне вечеря и ляга да спи…”


Цола ме гледа и клати глава. На другата вечер ме пита: „Павле, мислих цяла нощ… Абе ти да не ме занасяше снощи!“

 

***

Веднъж на жълтите павета го спрял ядосаният Емилиян Станев и му се скарал, че толкова години стои във властта, министерствал. „Вазов, дето е Вазов, редял Емилиян, стоял само година министър и се отказал заради творчеството… Хвърляй оставката и си сядай на задника да пишеш стихове…“, посъветвал го Станев.

 

Павел Матев вече обмислял нещо подобно и поискал среща с Тодор Живков. „Така и така, другарю Живков…”  – оплакал се, че не му остава време да пише, та молел да бъде освободен. „Зная бе, Павле, рекъл Живков, но още си нужен, пък и добре се справяш… Затуй ще останеш, а от мене имаш още една платена отпуска“.

 

Прочетена 876 пъти