За отговорността на писателя днес

За отговорността на писателя днес
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    15.09.2020
  • Сподели:

На въпроса в една анкета от 1957 г. „как виждате мисията на писателя като мислещ и търсещ творец“ Емилиян Станев отговаря просто, кратко и ясно – като велик писател: „Да търси истината и да може да я издържи“.

През 50-те и 60-те години на ХХ век задачата на писателя бе да открива истината, да я формулира и доказва пред своите читатели, а и пред цялото общество и нация. Това бе време на подем, на високи духовни пориви. То заставяше всички да осъзнават личната си отговорност за настоящето и бъдещето, да се съсредоточават във важните дела и големите цели. Писателят значеше много тогава, защото неговият талант осмисля опита, придава му историческо значение и извежда от него идеи за бъдещето развитие. Най-големите, които я откриваха, издържаха на нейната неудържима за другите сила.

Дойдоха обаче нови времена. Животът изведнъж промени облика си, правилата, нормите, критериите, представите си, по които се изграждаше. Промени се и отношението към писателя. Когато обществото имаше нужда от истината и я търсеше, писателят му бе съдбовно необходим. Но кому днес е нужна истината и кой се интересува от нея, когато тържествува пазарът и всичко е стока, изложена на показ, за да се продава и купува. Истината днес се означава с думи прости, кратки и ясни: пари, успех, удоволствие, забавление, европейски ценности. Животът няма тайни, но е богат на интриги, сделки, политически и финансови спекулации, борби за власт, измами и заблуди. Впрочем, има тайни, но тях никой не ги търси, за да се опита да ги разгадае.

Духовна нищета, упадък, безнадеждност.

В такъв живот за какво му е на човека истината?

Когато истината е непотребна за живота и обществото, писателят е излишен.

Да, той днес е излишен. Макар отчаяно да се опитва да покаже, че е жив и че се крепи на „книжния пазар“. На „книжния пазар“ все още се крепи, но не се сеща така да издигне глас, та да го чуят всички, че без него нацията и обществото са мъртви. Защото от грижи за хляба дори и глас не му остана. Затова се и нагажда към „пазара“, за да му се продадат книгите и спечели някой лев за следващата ритуална саможертва върху сергиите на същия този вездесъщ пазар.

Ала напразна е ритуалната саможертва! Тя само ще потвърди всесилието и неизменността на установения чрез пазара ред и начин на устройство на литературния живот. В него няма високи помисли, идеи, пориви, нравствен патос, любов към отечеството и народа, към словото и красотата.

Това е днешното общество и такъв и животът в него. Такава е съдбата на писателя, принуден от живота да се откаже от призванието и дълга си, за да осъществява порива си да твори, да свидетелства за времето, в което пише. Само и само да оцелее физически и да напомня, въпреки всичко, че още го има.

Трябва обаче да се знае, че в каквито и условия и времена да живее, на писателя са вменени отговорности, които той не може да откаже, да ги пренебрегне или да забрави за тях. Те са съставка на дарованието му и са му възложени заради познанието, което той носи в себе си още от рождението, и умението да си служи с думите; да получава удовлетворение от труда си и слава заради усилията, които полага. Тези отговорности се променят. С времето едни стават по-важни, други – не толкова; възлагат се нови, а някои от старите отпадат.

Но тази, за която говори Емилиян Станев, е отговорност за всички времена. С изключение на сегашното.

Днешното време не позволява на писателя да брани човека от бедност, лишаване от права, от диктатура и липса на свобода на словото; от власт, която не се грижи за него. И му затваря очите за нравствения упадък, за разгрома над националния език, за простащината и за тайните на живота, но и за необходимостта да се спасява в света от лъжата, убогата мисъл, наглостта, отчуждението между хората. Затова душата на днешния човек е опустошена, умът му е поразен от практичните неща, понеже е зает единствено с ежедневието.

Уви, писателят дори не се замисля, че му е поверено „да търси истината и да може да я издържи“. Т. е. да навлезе в голямото, възвишеното, съдбовното, битийното и там да се опитва да разгадава Божия промисъл. Писателят трябва да осъзнае какво се е случило след края на ХХ век, къде са неговите корени; кои са причините, които са предизвикали ужасяващия упадък, какви са последиците. Длъжен е да се възпротиви срещу коварното пренаписване на историята и изтриването на цели периоди и епохи от нея. Заличава се историческата памет, за да е лесно тя да бъде запълвана с лъжи и неистини. И да се омаломощи духът на човека, както и да се лиши от примери и образци за следване и подражание. Постоянно му се внушава, че всичко започва от сега. Лошото е, че той започва да вярва, че е така…

Цялата модерна епоха премина в усилие човекът да бъде убеден, че най-важното за него е „да си гледа живота“, да отклони очите си от Този, който го е създал по Свой образ и подобие и да изгражда света такъв, какъвто на него му се харесва. Не е ли отговорност на писателя да потърси причините, поради които това е станало и защо само малцина са се съпротивлявали на тези. Защо в крайна сметка плътта е победила духа и го е прогонила от себе си?

Днес човекът е излязъл от себе си. Той не живее в своя изконен свят, а в някакъв псевдосвят и псевдоживот. Затова и езикът на литературата толкова се профанира и изгуби от силата на предишната си изразителност, богатство, красота и звучност. Това е мощна цивилизационна катастрофа! Не е морално писателят да се прави, че не я вижда. А ако наистина не я вижда, значи катастрофата е по-страшна от думите за нея.

Ние днес боледуваме болестта на преодоления и отхвърлен вече рационализъм, който преди това измести вярата в Бога и утвърди преклонението в науката и разума. Тази болест е болест на края на просвещенския модел на света. Такива социални болести са прекалено опасни и техният изход обикновено е летален, защото са породени от разрушената духовна и нравствена основа на обществото. Това е разпад на личността, нацията, националното съзнание и националния език. Уж се променя мащабът на социалното виждане. Ала очакването е този мащаб да се увеличи, защото светът се глобализира, а с него би трябвало съзнанието да придобие универсалност. Всъщност, случва се точно обратното. Погледът се стеснява до неимоверност и се губи съзнанието за световна солидарност. Универсалността се замества с възможност да пътуваш по целия свят, да получаваш информация от всяко кътче на земята, но не и да мислиш глобално, универсално.

Сега човекът е един жалък, макар и самоуверен турист, който, посетил световните музеи, смята, че знае всичко и е всмукал в себе си цялата световна култура. А всъщност е станал дребен и незабележим провинциалист, който не вижда по-далеч от носа си. Какви истини ще открива писателят в такова провинциално ограничено общество, че и да искаме да ги издържи. В такова общество се е родила идеята за унификацията на производството, технологиите, но не и на духа, ума, душата на човека.

Писателят днес е изправен пред избора дали да се подчини на всичко това и да мисли единствено за себе си и собственото си материално благополучие или да се възпротиви на пагубните процеси и да организира хората срещу тях. Политиците и идеолозите няма да направят нищо; унищожаването на света е в техен интерес и те извличат изгода от него.

За да понесе тази отговорност, писателят трябва да възстанови нравствената си съвест и да набере смелост.

За да издържи истината, която ще търси и открива!

 

 

Панко Анчев

Станете почитател на Класа