Накрая да танцуваме се оказа най-опасното нещо

Накрая да танцуваме се оказа най-опасното нещо
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    22.05.2020
  • Сподели:

 

Танцувам от 10-годишна и спокойно мога да кажа, че танците са моят живот.

Още си спомням първия ден в залата и детската ми непохватност, когато трябваше да заучавам най-елементарни движения.

За мен всичко беше магия - музиката, ритъмът, репетициите, които чаках с такова нетърпение, че всичко останало губеше смисъл. Неочаквано за някои, но не и за мен, успях да превърна танците в своя професия, а когато това стана бях най-щастливият човек на земята. И сега не мога да си представя да НЕ танцувам. 

Днес обаче не мога да танцувам. Ситуацията с коронавируса и по-точно мерките със затварянето на концертните и репетиционните зали ми отнеха част от същността. Или поне аз така го усещам.

Сигурна съм, че за всеки, който се занимава с това - независимо дали професионално, или само за удоволствие, усещането е същото, защото танцът не е просто движение, той е светоусещане и начин на живот.

Така, когато дойде отварянето на фитнесите и спортните зали, възобновяването на тренировките на различните спортове - индивидуални и колективни - в мен се появи надежда, че може би краят на личната ми драма е дошъл. Но уви, не е съвсем така. 

Заниманията по танци не фигурират в нито една точка от заповедта на здравния министър, а яснота за това кога ще бъдат позволени все още няма. И според държавата да танцуваме се оказва по-опасно от груповите спортове, от фитнеса, та и от ходенето на кино или в мол. 

Като човек, който в голяма част от съзнателния си живот се занимава с танци, смело и категорично мога да кажа, че танцуването е далеч по-безопасно за здравето, отколкото всеки друг колективен спорт.

Нима при футбола и въобще различните игри с топка, които вече са позволени, няма физически контакт между хората? И не крият ли те риск от предаване на зараза?

За разлика от строгите правила в спорта, танците като изкуство позволяват гъвкавост. Например преди всички да се хванат за ръце и да изтанцуват някое хоро, те заучават стъпките поединично, за да може да се изпипа всеки детайл. Същото е и при други стилове танци.

В никакъв случай не става въпрос за зараждане на конфликт от типа кое е по-добро за здравето - танците или спортът. Заради неясно разтълкуваната заповед на Ананиев, се оказа, че уредите във фитнес залите, пипани от всеки, са по-безопасни от танцуването, което може да се изпълнява без физически контакт.

Поради тази причина голяма част от бранша остава в ситуацията на извънредно положение, а ръководителите и собственици на танцови клубове изпадат във все по-голямата бездна на чакащи наеми, сметки и заплати за служителите си.

Не по-неприятен е случаят и за тези като мен, които също чакат момента да се завърнат към любимото си занимание, точно както направиха тези, практикуващи различни спортове.

Но тук не става въпрос за задоволяването на някаква потребност, нито за изпълняването на нечии желания. Това действие на министъра показа отново разнопосочност и нереалистично преценяване на ситуацията в стил "за едни може, а за други не".

Танцовата зала с нищо не се различава от тази на фитнесите. Липсата на уреди дори я прави в някаква степен по-безопасна, а според ръководители на такива състави груповите занимания биха могли да се преформулират така, че противоепидемичните мерки да бъдат спазвани безпроблемно.

Но диалог с институциите няма, което поставя хората в бранша и всички като мен, намиращи спасение в танцовото изкуство, в неизвестност.

Липсва ми залата, липсват ми колегите, липсват ми безкрайните репетиции, а това е емоция, която трудно би могла да се опише и разбере от тези, които не са я изпитвали. 

Ще чакам да отворят танцовите зали, за да се върна към онова, което, дори да звучи малко преувеличено, ме кара да се чувствам жива. А дотогава остава само надеждата, че това ще се случи по-скоро. 

 

Маргарита Капитанска

 

Станете почитател на Класа