Просветен министър или партиен секретар?

Просветен министър или партиен секретар?
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    10.07.2019
  • Сподели:

Що се отнася до либерализма, той вече излиза от мода. Моето скромно мнение е, че за нас, българите, той е една твърде неподходяща политическа дреха. Без да обсъждам въпроса по същество, аз все пак бих искал да напомня на уважаемия г-н министър, че според чл. 11 (2) на нашата конституция нито една политическа идеология „не може да се обявява или утвърждава за държавна”, т.е. да се поставя от държавата в привилегировано положение по отношение на останалите. Това значи, че не трябва да се смесват две неща: конституционната политическа уредба на днешна България и начина, по който днешните българи „виждат света”. Днешна България има точно определена конституционна уредба – парламентарна демокрация - но не и някаква задължителна за всички граждани политическа идеология. За добро или за лошо всеки българин е свободен да възпитава децата си в ония разбирания за добро или зло, които сам изповядва, и не е министърът на просветата този, който ще се противопостави на тази гледна точка за възпитанието. Нещо повече: всеки български гражданин има право да отстоява убежденията си – либерално-демократични или не, стига да не нарушава ал. (4) от посочения по-горе член на Конституцията: да не разпалва етническа, расова и верска омраза и да не се стреми към насилственото завземане на държавната власт.

Просветен министър или партиен секретар?

 

 

Имаше навремето един театрален персонаж – партийният секретар. Той беше дежурният положителен герой, който олицетворяваше  върховната мъдрост и моралния авторитет на Партията. Обичайно на партийния секретар се противопоставяше административният началник – председателят на ТКЗС-то, директорът на завода, на болницата или на научния институт – един бездушен технократ, който не държи сметка за съдбите на хората и за идеалите на социализма. Между партийния секретар и административния началник се разгръщаше морален сблъсък, който в крайна сметка водеше до победа на справедливостта и доброто.

В живота, за разлика от театъра, партийните секретари бяха най-различни хора – не винаги особено симпатични. Фактически партийният секретар беше един втори началник, който си вре носа навсякъде – дори и в личния живот на хората. Да си партиен секретар не се изискваше много ученост и акъл: най-важното качество на добрия партиен секретар беше една безмозъчна преданост на „партийната линия”.

Освен че се занимаваше с политическа пропаганда, партийният секретар имаше особената привилегия да раздава морални оценки. Тогава се считаше, че кажи-речи всяка една работа, която човек върши, има и своето морално-политическо измерение. С тази именно невидима, но много важна страна на нещата, се занимаваше партийният секретар.

Мислех си, че когато дойде демокрацията, фигурата на партийния секретар ще бъде пратена на бунището. Оказва се обаче, че партийният секретар е вечен. Винаги има хора, които нахално твърдят, че притежават особената компетентност да бъдат морални съдници. Такъв е случаят със сегашния министър на образованието Красимир Вълчев. Той отхвърли учебниците по история за Х клас, писани от квалифицирани български учени, на едно-единствено основание – че те не формират правилно отношение към света, в който живеем. По-точно, в тези учебници „с различни техники е направен опит да се даде благовидност, нормалност на един режим, който ние сме характеризирали като тоталитарен”.

Как точно трябва да се дешифрира това мъгляво изказване на министъра от авторите на учебниците по история – това е въпрос с повишена трудност. Ясно е едно:  спорът за писането на учебници и за историята на социализма се пренася от експертна на морална плоскост. Господин министърът счита, че в качеството си на административен ръководител има моралното задължение да отхвърли гледната точка на експертите съобразно собствените си разбирания за добро и зло. Тази позиция заслужава да се анализира най-подробно, защото би могла да се превърне в опасен прецедент.

Понеже в случая става въпрос за сблъсък на две гледни точки – експертна и морална, редно е да се запитаме дали министърът на просветата е ex officio и морален авторитет. Ако някой защитава тази теза, трябва да знае, че тя е неудържима. В англоезичната логическа литература се счита, че „има определени области на аргументацията, където практически никой не може да се счита за авторитет. Такива области са политиката, морала и религията. Например ако някой поддържа, че абортът е неморален, защото някакъв философ или религиозен водач е казал това, този аргумент би бил слаб независимо от квалификацията на цитирания авторитет. Много въпроси от тази област са така спорни, че не съществува конвенционална мъдрост, върху която един авторитет може да се опре.”(1)

Очевидно е, че според министър Вълчев критикуваните от него учебници по история не осъждат в достатъчна степен общественото устройство, характеризирано от него като тоталитарно. По-точно казано, той твърди, че при оценката на социализма са пренебрегнати базовите характеристики на това общество, а са надценени някои маловажни, несъществени негови характеристики.

Без да обсъждам въпроса по същество, бих желал да отбележа, че въпросът кои са съществените и кои – несъществените характеристики на едно общество е двусмислен. Той стои по различен начин в зависимост от гледната точка, от която се опитваме да го решим: социологическа, т.е. научна и ценностна. И в двата случая обаче този въпрос няма един общоприемлив отговор.

От социологическа гледна точка въпросът за това кои са основните белези, които определят облика на едно общество, е твърде спорен. За да си отговорим на този въпрос, ние трябва да разполагаме с една универсална теория за структурата и функционирането на обществото. Имаше време, когато за такава теория у нас се считаше единствено марксовият исторически материализъм. Това време обаче безвъзвратно отмина. Моето лично мнение е, че едва ли някога човечеството ще се домогне до такава универсална гледна точка за обществото, която обяснява удовлетворително социалните процеси в цялото им многообразие. Обществото изглежда е толкова сложен предмет на изследване, че такава универсална обяснителна теория едва ли е възможна. (В една лекция на Джон фон Нойман се прокрадва идеята, че човешкият мозък е свръхсложен предмет. Той е толкова сложен, че най-простият модел на неговото функциониране е еквивалентен на пълното му описание.(2) Може би същата логика важи и по отношение на обществото.)

Ако разглеждаме въпроса за съществените и несъществените признаци на т. нар. реален социализъм от ценностна гледна точка, т.е. от гледна точка на преживяванията на отделния човек, ние се сблъскваме с това, което Карл Попър нарича „дуализъм на фактите и нормите”. Там е работата, че всяка оценка се намира в логическа връзка с определена норма, а между света на  фактите и този на нормите „зее пропаст”.

След съответните проучвания ние можем да установим един факт, напр. че повечето хора в България считат (или казват, че считат) кражбата за зло. Не разполагаме обаче с обективен критерий, въз основа на който да установим истинността на оценъчното съждение „Кражбата е зло”, така че да бъде показано решителното превъзходство на нормата „Не кради” пред нормата „Кради, но внимавай да не те хванат”. (Съществува дори гледна точка, че т. нар. ценностни твърдения не подлежат на истинностна оценка, т.е. че те са псевдотвърдения. Те не изразят някаква мисъл, т.е. че нещо е „така и така”, а определена емоция – това, което изразява едно възклицане, напр. „Ах!”).(3)

В „Отвореното общество и неговите врагове” К. Попър обобщава разбирането си за дуализма на фактите и нормите така:

„Невъзможно е по строг логически път еднозначно да се получи нормативно твърдение, решение или предложение за следване на политическа линия от твърдение, описващо факт. Казано по друг начин, невъзможно е да се получат норми, решения или предложения от факти.” (4)

И без да е философ от ранга на К. Попър, всеки достатъчно интелигентен човек знае, че споровете за красиво и грозно, добро и зло, щастие и нещастие, не са лишени от смисъл, но са почти винаги безрезултатни. В този смисъл народът е казал, че „един харесва попа, а друг – попадията”. В тази грубовата мъдрост има повече истина отколкото в брътвежите за някакви общоевропейски ценности, които, на всичко отгоре, по непонятна причина заобикалят Новия завет.

От казаното следва, че ако съществува някаква „божествена” гледна точка по въпроса за важните и маловажните признаци на социалистическото общество, тя е принципно недостъпна за нас. Това общо съображение обезсилва претенцията на министър Вълчев да учи на морал нашите историци.

Ясно е, че в решението си да върне за доработка учебниците по история за Х клас, Красимир Вълчев се основава на определено разбиране за „базовите характеристики” на социалистическото общество. Според това разбиране най-важната характеристика на едно общество е дали то е от една страна демократично и от друга – либерално. Следователно обществата могат да се разделят на два вида: либерално-демократични и такива, които не са либерални или (и) демократични. От гледна точка на тази проста класификация на обществата социализмът, който не беше нито либерален, нито демократичен, е чисто и просто общество „второ качество”.

Няма съмнение, че тази идеология е популярна у нас, въпреки че още от времето на Платон срещу демокрацията са били издигнати силни аргументи. Що се отнася до либерализма, той вече излиза от мода. Моето скромно мнение е, че за нас, българите, той е една твърде неподходяща политическа дреха. Без да обсъждам въпроса по същество, аз все пак бих искал да напомня на уважаемия г-н министър, че според чл. 11 (2) на нашата конституция нито една политическа идеология  „не може да се обявява или утвърждава за държавна”, т.е. да се поставя от държавата в привилегировано положение по отношение на останалите. Това значи, че не трябва да се смесват две неща: конституционната политическа уредба на днешна България и начина, по който днешните българи „виждат света”.

Днешна България има точно определена конституционна уредба – парламентарна демокрация - но не и някаква задължителна за всички граждани политическа идеология. За добро или за лошо всеки българин е свободен да възпитава децата си в ония разбирания за добро или зло, които сам изповядва, и не е министърът на просветата този, който ще се противопостави на тази гледна точка за възпитанието. Нещо повече: всеки български гражданин има право да отстоява убежденията си – либерално-демократични или не, стига да не нарушава ал. (4) от посочения по-горе член на Конституцията: да не разпалва етническа, расова и верска омраза и да не се стреми към насилственото завземане на държавната власт.

Когато става въпрос за идеологията, трябва да отбележим, че министър Красимир Вълчев изглежда не разбира смисъла на тази дума. Той твърди, че

базовите характеристики на социалистическия режим са били „недемократични, силово наложени, идеологически, нарушаващи човешките права и свободи” и

в днешна България „не трябва да се допуска идеологизиране и политизиране на учебното съдържание”.

Това изглежда означава, че за уважаемия г-н министър думата „идеология” има негативна конотация, т.е. идеологията е нещо лошо, което пречи на възпитанието.  Думата „идеология” обаче има две основни значения: широко и тясно. В първия случаи под „идеология” се разбира „система от идеи”, напр. „шахматната идеология на Арон Нимцович”, „религиозната идеология на Лев Толстой”, а във втория – „сфера на общественото съзнание, която се състои от политическите, философските, моралните, правните, религиозните и естетическите идеи на хората и изразява техните социално-класови интереси.” Този втори смисъл е характерен за употребата на думата „идеология” от Карл Маркс и неговите последователи.

И в двата смисъла на думата обаче, и в тесния, и в широкия,  идеята, че възпитанието трябва да бъде идеологически неутрално, е чиста безсмислица. Да „изчистим” възпитанието от идеи – били те за произхода на човека или за доброто и злото – това може да каже само човек, който не си дава сметка за смисъла на думите. По същия начин, когато министър Вълчев застъпва тезата, че преподаването на история не само учи, но и възпитава, той, без да схваща това, влиза в крещящо противоречие с тезата си за деидеологизацията на учебното съдържание.

Самият факт, че инициативата на образователния министър да „коригира” учебниците по история беше подкрепена от привържениците на определени партии и порицана от други говори, че тази височайша гледна точка, която тук коментираме, не е политически безпристрастна. В ръцете на министъра обаче са „и ножа, и хляба”. И точно като някогашния партиен секретар от драматургията на социалистическия реализъм той е решил да въздаде справедливост за срам на професорите по история, които, оказва се, не са дорасли до неговите морални прозрения. Те, учените, никога не са били на почит у нас. И сега обществото нехае за унижението, на което ги подлага един администратор. Така им се пада – и бездруго днес професори и доценти – с лопата да ги ринеш. Нека министърът да им „набие обръчите”, че да разберат кой командва в тази държава!

 

 

 

1. Hurley, P., A Concise Introduction to Logic, Wadsworth Publishing Company, Belmont, California, 1994, p. 135-136.

 2. Дж.фон Нейман, Теория самовоспроизводяхщихся автоматов, издательство „Мир”, Москва, 1971, с. 67.

 3. По този въпрос виж Alfred Ayer, Language, Truth and Logic, Chapter VI, Critique of Ethics and Theology.

4. К. Попър, Отвореното общество и неговите врагове, т.1, Магията на Платон, Издателство „Златорогъ”, София, 1993, с. 83

Прочетена 378 пъти

Станете почитател на Класа