Какво сме ние за Китай

Какво сме ние за Китай
  • Автор:  Ивайло Дичев
  • Дата:  
    10.07.2018
  • Сподели:

Разбира се, че би било чудесно да се отворим към невероятната китайска икономика. Но какъв ни е интересът да го правим в пакет с Източна Европа? И какво изобщо сме ние за Китай?

 

 

 

 

 

 

 

Срещата 16+1 добавя още една доза разочарование от злополучното последно разширяване на изток. Усещането на западноевропейците е, че Източна Европа гледа да се продаде на този, който дава повече, без да мисли за обща стратегия и сигурност, да не говорим за спазването на човешките права, които Пекин нерядко нарушава.

 

Новият Път на коприната („Един пояс, един път") е свързан с изграждане на инфраструктура. Онази инфраструктура, която иначе изграждаме благодарение на европейската солидарност. Фондовете не стигали, каза г-н Борисов, та затова нека дадат още. Само че за прагматичните китайци ние не сме част от обща територия, където бедните трябва да настигнат богатите, а коридор, през който да минат стоките им. И ако ще отпуснат нещо, това ще са заеми на пазарен принцип. Затова и резултатите от тези срещи са по правило доста по-скромни от очакванията, че свободните китайски капитали ще се излеят върху региона.

 

Бойко Борисов с Ли Къцян

 

Антиевропейски нюанс?

 

Разбира се, че би било прекрасно да се отворим към невероятната китайска икономика. Питам се обаче какъв ни е интересът да го правим в пакет с Източна Европа и докога ще бъдем „посткомунистически" страни? Може би това е групата на бенефициерите - клиентела на фондове, която шантажира стара Европа с това, че може да си намери по-богат меценат? Балканският регион има място в една транспортна стратегия, но защо тук са и Вишеградци, които са на друго, конкурентно трасе за новата „коприна", а ги няма Турция, Австрия, Франция? Човек остава с впечатлението за някакъв антиевропейски нюанс, а лидерите трябва да са усетили тревогата на много наблюдатели, щом и китайският премиер Ли Къцян, и българският му колега Бойко Борисов се почувстваха длъжни да заявят, че срещата е в интерес на един силен ЕС и не се опитва да го разцепи.

 

С Китай възкръсват древните фантазии за приказно богатия Изток. На върха на кризата Гърция продаде 65% от пристанище Пирея, с което не само отвори врата за силно конкурентните китайски стоки, но и предупреди ЕС, че ако не е той, има кой друг да ѝ помага. В България раздумката е повече за вътрешна употреба. Какво ли не се изприказва - че ще строят „Белене", че ще прокопаят тунел под Шипка. Най-екзотична беше идеята на Соломон Паси за построяване на нов „Ориент експрес" Пекин-София-Лондон със свръхбързи влакове. Стискам палци! Но да кажа, че малко ме притеснява мисълта за маси от китайски туристи - те са свикнали на диснифицирано наследство, а това ще възроди строежа на бутафории, който тъкмо позатихна. Нали сме шампиони в това да се пригаждаме и харесваме.

 

В крайна сметка разбирам, че са се споразумели основно да изнасяме за Китай една трета от тютюна си. И ще правим глобален център, в който да учим китайците как се работи с ЕС (кога станахме калайджии...). Каквото и да е, поне помечтахме.

 

Китай и Русия - прилики и разлики

 

Употребата на Китай като предизвикателство е доста по-различна от употребата на Русия, която използват не само източни, но и западни популисти. Последно в тази редичка се нареди италианското правителство, чийто вицепремиер Салвини заяви, че ако зависи от него, още утре ще свали санкциите срещу Москва. Замисълът очевидно е този: да се прави напук на европейските институции, да се денонсират общи решения. Не че самата Русия, със скромна икономика някъде между Италия и Испания, е чак толкова важна. По същия начин тези хора гордо отхвърлят европейски позиции за мигрантите, за климата, за финансовата дисциплина и каквото още дойде от Брюксел.

 

За разлика от Русия, която и до днес е най-голямата колониална страна, Китай традиционно не е експанзионистично настроен. Самото име на страната означава „централна държава". И ако ти си в центъра на света, защо ти е да ходиш да колонизираш другите? През 15 век китайците имат много по-съвършени кораби от европейците, пътуват с тях чак до Африка, но императорът решава да ги унищожи, защото смята, че взаимодействието с чужди страни ще подкопае властта му. Ако се замислим, ще установим, че тази най-стара, най-многолюдна, а вече и отново втора по богатство империя е удивително миролюбива за мощта си.

 

Изключение в новата история е присъединяването на Тибет през 1950 година, но това е свързано с войнственото време на комунизма, което там, впрочем, преодоляват по-рано от нас. Ричард Никсън осъзнава, че тази страна може да бъде спечелена за лагера на мирното търговско съревнование - за разлика от войнствения Съветски съюз. И каквото и да мислим за маневрите в Китайско море и споровете около различни острови, нали не си представяте, че Китай може да си присвои Тайван така, както Русия анексира Крим? Просто едната империя заложи на военната, другата на икономическата сила. Едната опитваше да завладее Африка, организирайки кървави революции, другата днес инвестира там в пътища, мини и заводи.

 

Мечтания и реалности

 

Вероятно това обяснява позитивната реакция дори на десните в България: вярно, че не е демокрация, но Китай е избрал пътя на капиталистическото съревнование, а не на военния шантаж. Дето се казва, една здрава ръка за бизнеса дори е от полза - ако помните, по време на перестройката много дейци се кълняха в челния пример на диктатора Пиночет. Днес империята на пожизнения председател Си Дзинпин, която периодически затваря дисиденти и блогъри, дори се оказа основен стожер на свободната търговия. А Съединените щати, доскорошният най-голям поддръжник на икономическата свобода, тръгнаха към див протекционизъм.

 

В тази най-голяма в историята търговска война Китай следва афоризма на Дън Сяопин: „Крий талантите си, чакай да ти дойде времето". А това май доста противоречи на нагласите в Източна Европа, която се впусна в един припрян капитализъм на принципа взимай и бягай. В този смисъл не ми се вярва Китай да разчита особено на нас. Разглежда ни по-скоро само като транзитна територия. Важна за него е стара Европа, която може да му бъде съюзник в очертаващата се дълга битка срещу обезумяла Америка.

Прочетена 174 пъти