Можеше ли СССР да просъществува до 21 век?

Можеше ли СССР да просъществува до 21 век?
  • Автор:  Самюъл Бенедет, The National Interest
  • Дата:  
    18.08.2017
  • Сподели:

На 19 август 1991 г. консервативно настроени заговорници от висшето ръководство на КПСС, армията и КГБ предприемат неуспешен опит за отстраняването на Горчачов от поста президент на СССР. Водачите на преврата смятат, че реформистката политика на Горбачов е отишла твърде далеч и че новият Съюз на суверенните държави, който Горбачов започва да договаря, предоставя твърде много самостоятелност на републиките. Въпреки че превратът се проваля след два дни и Горбачов се завръща на власт, събитието полага началото на разпада на съветската империя. "Гласове" публикува анализа на Самюъл Бенедет в "The National Interest" по повод събитията, променили облика на Русия и света преди четвърт век.

 

 

Разпадът на Съветския съюз през декември 1991 г. е може би едно от най важните и повратни събития на 20 век. Този неочакван край на Студената война доведе до зараждането на нов свят, с нови възможности и нови предизвикателства. Въпреки продължилия година и половина процес, предшествал краха на СССР през декември 1991 г., рухването на могъщата комунистическа свръхдържава свари мнозина неподготвени – както  в САЩ, така и в самия Съветски съюз. Неотдавна руският президент Владимир Путин определи разпада на Съветския съюз като „най-голямата геополитически катастрофа на 20 век“.

 

Но беше ли неизбежен този разпад? Днес се смята за общоприето, че към онзи момент – края на 1991 г., запазването на СССР в тогавашния му вид, е било невъзможно. Според преобладаващото схващане, политическите, икономически и обществено-културни процеси, започнали в страната през 1986 г. са довели в крайна сметка до нейното разпокъсване, а сравнително бързият край на най-голямата държава в света е бил за предпочитане пред отаналите варианти за изход. Независимо от това съветското правителство се опитва да удължи съществуването на своята страна, прилагайки нови подходи в управлението. В Русия и досега продължават да се обсъждат възможните алтернативи на случилото се, а руските политици, интелигенцията и националистите търсят да разберат било ли е възможно да се съхрани териториалната цялост на страната и трябвало ли е. Опитахме се да намерим отговор на този въпрос, изучавайки внимателно събитията, предшествали разпада на СССР.

 

 

 

Какво се случи?

 

Член 72 от Конституцията на СССР предвиждаше възможността републиките, които влизаха в състава му, да могат да го напуснат. Но така бе само на хартия. Ако подобна възможност съществуваше действително, то процесът на разпад щеше да започне много преди 1990 г. Съветските власти никога нямаше да позволят на републиките да напуснат доброволно страната в качеството си на независими образувания. Подобен акт щеше да отслаби съветската държава в „голямото блъфиране“, наречено Студена война.

 

Всичките 15 съветски републики бяха обвързани в сложна икономическа матрица, благодарение на която Руската Съветска Федеративна Социалистическа Република (РСФСР) се оказа в центъра на всички значими промишлени, икономически и политически процеси в страната.

 

И досега се сблъскваме с остатъците от този строй в сложните отношения между Русия и Украйна. Дори навръх конфликта между тези страни, руската армия продължава да използва продукцията на украинската военна промишленост, а украинските заводи и промишлени предприятия печелят от продажбата на технологии на руснаците. Едва наскоро Москва обяви, че от 2018 г. преминава към пълно заместване на вноса от Украйна. Съветският съюз удържаше обширните си региони и републики обединени, благодарение на системата от държавни помощи и фиксирани икономически квоти, благодарение на която по-малко развитите региони получаваха съветски технологии и потребителски стоки срещу обмен на суровини и селскостопански продукти. В отделни случаи Москва предоставя както стоки, така и суровини с цел да подпомогне недостатъчно развитата промишлена база на някои региони.

 

Когато съветската икономика започва да проявава първите признаци на съществен спад през 1980-те, това предизвиква безпокойство сред населението на СССР и голяма част от законотворците. Предприетият по онова време курс към гласност и перестройка пробужда сили, които подлагат под съмнение легитимността на управляващата комунистическа партия и подронват устоите на самата държава. Така се стига до 8 декември 1991 г., когато разпадът е охициализиран с подписването в Беларус на така нареченото Беловежко споразумение. Държавните глави на трите съветски републики – Русия, Украйна и Беларус, подписват документ, с който формално се слага край на СССР. Те се позовават на вече упоменатия по-горе член 72 от конституцията, който позволява „мирното“ излизане от състава на федеративната държава. Трябва да отбележим, че това решение е прието без допитване до общественото мнение, което е държавно в неведение в месеците, предхождащи споразумението.

 

 

 

На 8 декември 1991 г. държавните ръководители на Русия, Украйна и Беларус – Борис Елцин, Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич подписват Беловежкото споразумение, с което формално се слага край на СССР.

 

Докато светът още е в потресение от случилото се в Беловежката гора, на 21 декември се провежда нова среща, този път в столицата на Казахстан Алма Ата. Там държавните ръководители на 11 съветски републики (без Грузия и Прибалтика) окончателно слагат край на това, което е останало от Съветския съюз. Без съмнение тази втора среща става възможна, благодарение на предшестващото я Беловежко споразумение, което полага законовата основа и се превръща в прецедент за по-нататъшното и необратимо разпадане на СССР. На 25 декември 1991 г. тържественото сваляне на съветския флаг над Кремъл и заместването му с руския трикольор се превръща в своебразен коледен подарък за Съединените щати и техните съюзници и в символичен край на Студената война и появата на един нов и непредвидим свят.

 

Какво можеше да се случи?

 

Днес знаем, че повечето съветски граждани по онова време подкрепят съхраняването на СССР под една или друга форма. Само че за тази цел е била необходима друга управленска парадигма и по-решителен правителствен апарат, готов да отстрани конкуренцията от страна на алтернативните политически или етнонационални модели. Преди августовския пуч през 1991 г., който отслабва смъртоносно тогавашния съветски президент Михаил Горбачов и довежда на власт Борис Елцин, съветските власти обсъждат създаването на Съюз на суверенните държави (ССД). На 17 март 1991 г. в девет съветски републики – Русия, Украйна, Беларус, Казахстан, Азербайджан, Узбекистан, Киргизтан, Туркменистан и Таджикистан – се провежда народен референдум. Болшинството гласува за запазването на съветската федерална система. На 23 април 1991 г., след референдума, централните съветски власти подписват с деветте републики споразумение, по силата на което СССР трябва да се преобразува във федерация на независимите републики с общ президент, обща външна политика и армия. Трудно е да се предположи как би проработило подобно споразумение в действителност, предвид започналите в цялата страна мащабни политически и социални промени. Към август 1991 г. всичките девет републики, без Украйна, одобряват проекта на новия договор. За нещастие на Горбачов, организираният от съветските консерватори пуч през август 1991 г., окончателно го сваля от политическата сцена и слага край на по-нататъшните му опити за реформиране на страната.

 

Възможно ли е било?

 

Възможно е идеята за ССД да е била жизнеспособна, но тя е посечена още в зародиш от същите политически сили, които допринесоха за разпокъсването на СССР. През 1986 г. Горбачов полага началото на два процеса, които в крайна сметка водят до гибелта на страната под собственото му ръководство. Гласността предполагаше политическа прозрачност, докато перестройката означаваше политическа и икономическа реорганизация. Въпреки че целта и на двете е постепенна либерализация на отделните елементи на държавното управление и диалога с населението, на практика и едното, и другото отслабват способността на съветските власти за контрол и надзор, като водят до политически и икономически хаос, както и до нарастване на националистическите и сепаратистки настроения в много от републиките. Вероятно в светлината на тези събития участниците в Беловежкото споразумение са смятали действията си за неизбежни, поради което и оправдани. Но какво щеше да стане, ако Горбачов бе провел реформите по друг начин? Ако самата Комунистическа партия на Съветския съюз бе започнала либерализация на икономиката на СССР, запазвайки твърдия си контрол над политическата идеология?

 

Джордж Буш, Роналд Рейгън и Михаил Горбачов в Ню Йорк, 1988 г.

 

Подобни мерки не са прецедент. През 1921 г., след победата на съветската власт над царистите и антиболшевишките сили в гражданската война от 1918-1920 г., бе въведена т.нар. Нова икономическа политика (НЕП). Докато страната е още в руини, властта позволява на частните предприятия да съществуват съвместно със зараждащата се държавна промишленост. Макар и с променлив успех, НЕП все пак води до практически пълното възстановяване на националната икономика до нивото отпреди Първата световна война, докато Сталин не я отменя внезапно през 1928 г. Можем само да гадаем каква ли щеше да е съдбата на Съветския съюз, ако НЕП бе продължила. Цялата лека промишленост и селското стопанство щяха да са в частни ръце. Докато „темелите“ на икономиката като тежката промишленост и въгледобива, щяха да се управляват от държавата. Ако това ви напомня за днешен Китай, не бъркате – китайското икономическо чудо се извърши именно под строгия контрол на комунистическата партия, нетърпяща инакомислие.


Само че за да сработи подобен сценарий в края на 1980-те, Горбачов трябваше да убеди съратниците си в партията, че новата му политика не застрашава тяхното положение и репутация. На практика, обаче, в края на 80-те цинизмът и недоверието на съветското население към партийните лозунги  и управлението бяха достигнали своя връх. Загубата на доверие в способността на правителството да води страната в правилния път и да защити интересите на гражданите улесниха появата на алтернативни идеологии и движения и доведоха до подписването на Беловежкото и Алматинското споразумения. Но какво щеше да стане, ако Горбачов бе успял да убеди колегите си, че подобряването на икономическото положение в Съветския съюз би довело до възстановяване на общественото доверие в партията и държавата? Резултатите от проведеното през март 1991 г. гласуване показаха, че преобладаващата част от съветските граждани все пак подкрепят единството на държавата. Новият икономически план щеше да остави средните и големите предприятия в ръцете на държавата, позволявайки същевременно на населението да развива дребен бизнес, особено в областта на селското стопанство.

 

 

 

В подобен сценарий няма място за гласност, открита критика на властта, признаване на тъмното съветско минало и нарастване на етническия национализъм в отделните републики. Съветските власти щяха да насърчат достъпа на зараждащата се бизнес класа до малки търговски заеми като приемат най-успешните й представители в партията, което би улеснило взаимодействитео на правителството с най-предприемчивата част от населението. Подобен икономически подход щеше да пренасочи енергията на мнозинството от антидържавна дейност и протести към съзидателен труд, както впрочем се случи в Китай по-късно, макар и с някои съществени изключения. В средата на 80-те съветското общество беше узряло за подобни плавни икономически промени и за по-голяма икономическа свобода. Всичко това, разбира се, щеше да е възможно, само ако държавата бе успяла да проведе успешно въпросната икономическа трансформация. Изкушавам се да мисля, че въпреки многобройните слабости в съветската система, отсъствието на значима политическа конкуренция на Горбачов щеше да позволи на плавно реформиращия се Съветски съюз да преодолее вътрешните си проблеми и да преживее 1991 г. в обновен и оздравен вид.

 

Ако не се бяха появили сепаратистките движения в Прибалтика и Кавказ и не се беше случил августовският пуч, планът за икономическа либерализация на Съветския дъюз можеше и да успее.

 

Нов съюз?


Щеше ли една такава обновена страна да се конкурира успешно на световната сцена със САЩ, Западна Европа и набиращия скорост Китай? Възможно е, след десетилетия, самата съветска комунистическа партия да бе започнала да се либерализира, подобно на Китай, който настойчиво се опитва да преосмисли комунистическата идеология в такт с развиващото се общество. Щеше ли този нов съюз (да го наречем за краткост „НС“) да съхрани ресурсите и валутата си, ако се бе отказал от многобройните си международни ангажименти? Напълно е възможно, като се има предвид последвалото излизане на Източна Европа от Варшавския договор. Вероятно щеше да се стигне и до отказ на новия съюз от активно участие в африканската и латиноамериканската политика – макар че ако тази нова съветска страна беше успяла да проведе икономически реформи, подобни на тези от 1928 г., в крайна сметка Западът щеше да се сблъска с една мощна и единна съветска държава, стремяща се да запази своето място на конкуретноспособна свръхдържава.

 

Снимка: РИА "Новости"

 

Трудно би могло да се предвиди как НС щеше да взаимодейства с възраждащия се Китай, който се явява негов пряк конкурент в ролята на комунистически опекун над либерализиращата се икономика. Много е възможно да се бяха споразумели въз основа на сходствата в модела им на държавно управление. Като се имат предвид страните, приели или готови да приемат китайския модел на държавен капитализъм през 2017 г., лесно можем да си представим до каква конкуренция щеше да доведе появата на съветски модел на държавен капитализъм с американския, западноевропейския и китайския модел. Но оцеляването на НС след 1990 г. нямаше да е възможно без уверено и силно комунистическо правителство, готово да взема трудни решения в името на държавното благо. Самите китайци бяха изправени пред подобни избори през 1989 г., когато армията потуши демократичните протести на площад Тянанмън. Да не забравяме, обаче, че успехът на НЕП през 1920-те бе възможен, благодарение на предприемаческата класа, оцеляла след Октомврийската революция и Гражданската война. Докато през 1980-те нямаше подобни хора с бизнес опит и съветските власти не разполагаха с достатъчно експерти, които да осигурят успеха на свободния пазар.  

 

Днес преобладава схващането, че независимо от готовността на Горбачов да използва насилие за потушаване на протестите в Прибалтика, той нямаше да успее да удържи единството на страната само със сила. Беше се озовал на подходящото място в неподходящо време – ако беше дошъл на власт по-късно, когато НС вече се опитваше да извърши преход към държавен капитализъм, талантът и визията му сигурно щяха да го превърнат в добър управленец. Трябва да отбележим също така, че независимо от еуфорията в западния свят, предизвикана от събитията през 1991 г., разпадът на СССР не беше планиран предварително. Събитията от декември 1991 г. свариха неподготвени повечето експерти и анализатори. Следователно, ако НС бе оцелял, той неизбежно щеше да се сблъска с враждебната политика на Америка и на НАТО, създаден с цел сдържането на Москва. Въпреки плавния преход на страната към пазарна икономика, НС щеше да си остане комунистическа държава, за която реформите са само разумна стъпка по пътя към глобалното портивопоставяне със Запада.

 

Августовският пуч от 1991 г. предизвиква масови протести и прави необратим разпада на СССР.

 

Вероятно съхраняването на Съветския съюз нямаше да е възможно, предвид обстоятелствата в страната в края на 1980-те. Към онзи момент вътрешните механизми и политическите процеси в страната затрудняваха приемането дори на решения, ползващи се с подкрепата на обществото. Но идеята за обединение на разпадналия се някога Съветски съюз може да намери своето продължение в наши дни чрез сключването на редица икономически, военни и политически съюзи между Русия (която е официален правоприемник на СССР) и съседните й бивши съветски републики. Евразийският икономически съюз , в който влизат Русия, Беларус, Армения и Киргизстан, както и тесните връзки между руските и арменските въоръжени сили, напомнят за съветското наследство. Може би на СССР не му е съдено да запази целостта си, но въпросите и предположенията за възможната му съдба ще продължат да ни занимават и в следващите години. 

Прочетена 131 пъти