Арестуват Живков, 1990: Съдете ме! Но идва времето, когато народът ще остане без хляб и без чест!

Арестуват Живков, 1990: Съдете ме! Но идва времето, когато народът ще остане без хляб и без чест!
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    18.01.2020
  • Сподели:

Още в самото начало на съдебното разглеждане на делото Тодор Живков заявява, че не е виновен за нищо, че не съществуват никакви доказателства срещу него, че обвинението е скалъпено от т. нар. „Комисия по деформациите”, начело на която стои Андрей Луканов,

 

 

30 години от началото на Прехода

На 18 януари се навършват 30 години от арестуването на първия държавен глава в годините на демокрация Тодор Живков.


Само два месеца след свалянето му от партийния връх бившият Първи се оказва ВИП арестант, срещу когото прокуратурата отправя възможно най-тежките обвинения и в следващите 7 години води срещу него пет дела с особена обществена значимост.

 

Резултат с изображение за „Арестуват Живков“"


Снимките на арестувания Живков дълги години са на първите страните на вестниците, а мегапроцесът срещу бившия държавен глава е шумен и показен.

 

Резултат с изображение за „Арестуват Живков“"

На 18 януари 1990 г. e издадена заповед за арестуването на Живков. Същият ден той е отведен на "Развигор", където е обвинен в редица престъпления, вкл.в "подбудителство към национална вражда.

 

Резултат с изображение за „Арестуват Живков“"


Още на другия ден Главният прокурор Евтим Стоименов утвърждава т.нар. „План на разследването”, отпечатан в един екземпляр и съгласуван с началника на Главно следствено управление при МВР генерал Леонид Кацамунски и началника на Националната служба за защита на Конституцията при МВР генерал Красимир Саманджиев.

 

Резултат с изображение за „Арестуват Живков“"

 

Като непосредствени ръководители на разследваното са били определени зам.-главният прокурор Атанас Атанасов и зам.-началникът на Главно следствено управление генерал Богдан Калчев.

Събирането и обработването на доказателствата е било възложено на 18 следователи.

Изготвянето на обвинителния акт е възложено на пет прокурори: Петьо Платиканов, Георги Георгиев, Христо Христов, Еньо Бакалов и Иван Ралев.

Обвинител по скандалното мегадело № 1 срещу Тодор Живков е Красимир Жеков. Много прокурори преди него се отказват да поемат делото, защото виждат неговата несъстоятелност.

На 6 август 1990 г. прокурорът Г. Георгиев изготвя т. нар. „Частично заключително постановление за прекратяване на следствието”, след което подава оставка и напусна системата на Прокуратурата.

По-късно се оказа, че същото становище поддържат и останалите трима прокурори, поради което т. нар. „Заключение за предаване на съд” е подписано само от Петьо Платиканов.

Адвокати на Живков в дългите процеси са Рени Цанова и Даниела Доковска.

През 1990 г. е образувано Дело № 1 за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.

През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест.

През 1990 г. Живков е обвинен и за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело № 2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

Привлечен е като обвиняем и по Дело №3 заедно с още 21 бивши заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет.

На 25 февруари 1991 г. започва мегапроцесът по Дело № 4 срещу Тодор Живков за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. Същият ден Тодор Живков е въведен в съдебната зала като подсъдим по обвинение, поддържано от прокурора Красимир Жеков.

Обвинителният акт съдържа 74 страници, подредени в 7 раздели; като „свидетели на обвинението” официално са били вписани и призовани 248 души, а през следващите две години на разигравания театър като такива гастролират преди всичко хора на артистичния свят и на бившето Политбюро.

Заедно с Живков на подсъдимата скамейка е изправен и Милко Балев.
Живков е обвинен, че за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г., като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв.
Обвинението срещу Милко Балев е, че за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.


Още в самото начало на съдебното разглеждане на делото Тодор Живков заявява, че не е виновен за нищо, че не съществуват никакви доказателства срещу него, че обвинението е скалъпено от т. нар. „Комисия по деформациите”, начело на която стои Андрей Луканов, и че техната стратегия е първо да отправят обвинение, после в продължение на много години да търсят доказателства, след което да приключат делото.

На 4 септември 1992 г. Върховният съд признава Тодор Живков за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. Казват, че съдийката се разплакала, преди да произнесе "виновен" за бившия Първи.

Така Тодор Живков става първият български държавен глава, осъден за злоупотреби със служебното си положение. Присъдата от 7 години лишаване от свобода е наложена за ощетяване на държавата с 21 010 380 лв., похарчени за раздаване на жилища на 72 души, за покупката на 67 автомобили за нуждите на Управлението за безопасност и охрана (УБО) при МВР, и за храни и представителни нужди на държавния апарат.

От седемчленния първоинстанционен съдебен състав присъдата е подписана с „особено мнение” от трима юристи – Кръстьо Петров (който почти веднага след това бе пенсиониран), Христо Павлов и Константин Константинов.

Защитата на Живков – адвокатката Рени Цанова, се оттегля от по-натътъшно участие в процеса, като заяви, че не желае да придава с участието си законосъобразност на такъв брутален процес, а адвокатката Даниела Доковска обжалва присъдата, като изтъква аргумента, че държавният глава може да отговаря само за държавна измяна, но не и за други деяния, поради което присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, а и при множество съществени нарушения на процесуалния закон.

На 28 октомври 1993 г. петчленен състав на Второинстанционния съд (с председател Мелкон Мелконян и членове Румен Ненков, Савка Стоянова, Иван Недев и Веселин Ангелов) разгледа делото и на 18 януари 1994 г. обявява решението си, с което потвърждава присъдата на Тодор Живков, намалява я на 1 година и 6 месеци и превръща в условна присъдата на Милко Балев.

Същият ден съдията-докладчик Румен Ненков заявява пред медиите, че е приложил закона и ще спи спокойно, а Тодор Живков вече може да разчита единствено на „президентска милост”.

От своя страна Живков обявява, че нито ще иска, нито ще приеме помилване, защото такова се дава само на извършилите престъпление, а той не е извършил такова.

През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. Второинстанционната присъда също така бе подписана с „особено мнение” – съдията Веселин Ангелов приема, че като държавен глава Тодор Живков не може да бъде съден за друго, освен за държавна измяна. 

Макар че присъдата на Тодор Живков влиза в сила, той не е отправен в затвора, тъй като на 2 февруари 1994 г. Главната прокуратура отлага изпълнението ѝ „по здравословни причини”.

На 15 септември 1995 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд разглежда делото и пред 23-мата съдии Тодор Живков заявява, че застава пред българския съд за последен път, след което ще застане пред Международния съд в Стразбург, но все пак се надява, че дотам няма да се стигне.

Тогавашният Главен прокурор Евтим Стоименов прави специално изявление пред Българската телеграфна агенция,с което съобщава, че съдебният процес срещу Тодор Живков е бил образуван като продукт на развихрилата се политическа еуфория след 10 ноември 1989 г., и упражнения върху прокуратурата силен обществен натиск.

Подчертава, че още на третия месец след образуването на делото е бил открит документ от 1971 година, който напълно оневинявал Тодор Живков, но че той, като Главен прокурор, не се бил решил да прекрати делото и решил да остави въпроса да се решава публично в съда.

И след като все пак разбирал, че не може да изпълнява тежките задачи, които общественият натиск поставял върху длъжността му, той подава оставка.

На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд, председателствувано от генерал Николай Чирипов, оповестява решение, с което признава на Тодор Живков статут на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него.

И двамата с Милко Балев са оправдани поради липса на доказателства и чуват в залата: Невинни по всички обвинения

Три години преди това, на 8 юни 1993 г. е образувано Дело № 5 за т.нар. „лагери на смъртта“, което има същия финал.

След смъртта на 5 август 1998 година всички обвинения срещу Живков отпадат.

Месец след края на мегапроцеса срещу Живков, прокурорът Красимир Жеков настоява да го освободят от длъжност. Според него фактите са били точни, но въпреки това не се стига до осъдителна присъда.
След като Живков и Балев биват оневинени, Красимир Жеков напуска столицата с учствата за провал, и се установява в Пазарджик, където умира през 2013 година с пенсия от 385 лева - прикован от тежка болест на легло, изолиран и забравен от света. "Да съдиш човек, който е част от историята на България и най-накрая да се окаже, че всичко, което си правил, за да го обвиниш, е било провал… Това не е малък удар", казва прокурорът Жеков, година преди да си отиде от този свят.

В книгата си „Мемоари” бившият Първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и петте дела срещу себе си. Той многократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии.

Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Той нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков.

Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. Дори е предупреждава политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.

Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България.

Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България…

Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава.

Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП.

Аз подписвах решения на Секретариата, които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли.

По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков.

Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.

„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона.

Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот.

Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път.

Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ.

А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз.

Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който е обхванал тялото на България?

Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението.

 

Благодаря за вниманието!”

Прочетена 245 пъти

Станете почитател на Класа