Постоянните стимули задържаха глобалния растеж

Постоянните стимули задържаха глобалния растеж
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    10.01.2020
  • Сподели:

„Най-подходящият лек за търговския цикъл не е премахването на експанзиите, което означава състояние на постоянен полуспад, а елиминирането на спадовете, което ще ни държи в постоянен квази-бум".

Това е написал Джон Мейнард Кейнс през 1936 г. Повече от 80 години по-късно неговата убеденост, че правителствата трябва да не спират да стимулират търсенето дори при продължителен подем е пак актуална, пише Мартин Сандбю за Financial Times.

Дългото и бавно възстановяване от финансовата криза през 2008 г. показа колко преждевременни, в най-добрия случай, са опасенията, че стимулирането на търсенето е изчерпало целта си и трябва да бъде ограничено. И така, какво научихме? Уроците са забележително сходни във всички развити икономики.

Първо, стимулирането на търсенето работи. Това просто наблюдение се сблъсква с изненадваща съпротива. Онези, които отхвърлят стимулите, тъй като икономиката все още е в затруднено положение, а инфлацията под целта, са на грешен път. Факт е, че постоянната експанзионистична политика - парични стимули навсякъде и фискални в САЩ и на няколко други места - задържа растежа за по-дълъг период от обичайното икономическо възстановяване, като повечето стимули означаваха по-силен растеж.

Това натисна безработицата и създаде повече работни места, отколкото наблюдателите смятаха, че е възможно без странични последствия. „Кривата на Филипс“, която предупреждава за нарастване на инфлацията, когато пазарите на труда станат твърде затегнати, остана статична.

Второ, колкото по-дълго търсенето продължава да се увеличава, толкова по-големи са ползите за най-бедните. Обикновено тези, които са в края на трудовия пазар, са засегнати най-рано и най-лошо при спад. Обратното, само когато икономиката се държи в кейнсиански „квази-бум“, тя ги тласка към приемливи нива на безработица и ръст на заплатите.

В САЩ, според изследователи, свързани с Федералния резерв, „когато равнището на безработица при белите се увеличи с 1 процентен пункт, при афроамериканците и латиноамериканците то се повишава средно с доста повече“. В скорошно проучване те откриват, че когато пазарите на труда са особено затегнати, това допълнително предимство за маргинализираните групи става още по-силно. В този смисъл, агресивното стимулиране на търсенето става по-полезно с времето.

Можем да видим това явление в много от числата и историите, които описват настоящото състояние на икономиките. В САЩ и Великобритания ръстът на заплатите напоследък е най-силен за тези, които получават най-малко. В голяма част от Европа много от населението има работа повече от всякога. Изобилстват разкази за онези, които преди се смятаха за безнадеждни случаи - бивши наркомани и затворници, например - сега не просто наети, а обучaвани така, че да си изкарват прехраната при работодатели, които имат трудности със запълването на свободните работни места.

 

Постоянните стимули задържаха глобалния растеж

 

 

Имаме основания да се надяваме на трети урок: че историческият модел на увеличаване на производителността при подем ще се случи и този път. Причината за процикличната производителност е, че стабилният растеж на търсенето създава стимули за бизнеса да произвежда повече със същите ресурси, след като стане трудно да се разширява само чрез наемане на повече хора.

Имахме късмет, че много политици, особено централните банкери, бяха по-склонни да вярват на очите си, отколкото на своите теории. Те видяха как техните политики работят по-дълго от очакваното. Те забелязаха положителните резултати - често изтъквайки липсата на инфлационен натиск, ползите от повишаване на заетостта за маргиналните групи и възможността капацитетът на предлагане да се адаптира, за да задоволи натиска от страна на търсенето.

Поради тази чувствителност към икономическата реалност краят на стимулирането на търсенето бе отлаган многократно. Без нея повече политици щяха да причинят ненужни забавяния или спадове - както стана в еврозоната поради затягането на фискалната и паричната политика през 2011 г.

Избягването на непредизвикани грешки не е достатъчно за надеждна политика. Като минимум опитът от изминалото десетилетие изисква много по-толерантно отношение към стимулирането, независимо дали идва от финансовите министерства, или централните банки. Още по-добре би било да се включат официално тези данни във формулирането на целите на политиката - независимо дали в мандатите на централните банки или в правилата за държавните бюджети.

На практика това може да означава поне три неща. Едното е да се увеличи доказателствената тежест за ограничаване на стимулирането на базата на основания, че икономиката е достигнала пълен капацитет. Така би се избегнало преждевременно затягане и последващата необходимост от разхлабване.

Второто е да се измести фокусът от това как икономиката се представя средно към това как се представя тя за крайните групи. Общата заетост и инфлацията могат да бъдат допълнени чрез изрично наблюдение на трудовия пазар и заплатите за уязвимите групи, толерирайки по-висок общ инфлационен риск за сметка на по-големи очаквани ползи за онези, които често остават встрани.

Трето, ефектът от натиска на търсенето върху ръста на производителността може да бъде изрично включен в прогнозите.

Подобни стъпки биха могли да предизвикат инфлационен уклон, но само ако няма риск да остане неизползван икономически капацитет. Както обаче показаха последните няколко години, този риск е реален. През 80-те години икономическата теория стигна до извода, че отговорната макроикономическа политика изисква политици, които са по-големи ястреби от избирателите. Днес се нуждаем от обратното.

 

 

Петър Нейков, редактор Миглена Иванова

Станете почитател на Класа